Какво учехме?

Много неща. Най-напред – как се чете. Как се чете вестник, как се слушат новини, как се гледа телевизионна емисия.

С търсенето на подтекста. Тъй като ВИНАГИ има текст, направен с определена цел, и подтекст, който се мъчат да скрият от потребителя - зрител, слушател, читател.

И ВИНАГИ истината или почти истината е в подтекста!

Което означава, че трябва да се гледа, слуша, чете с мисъл. Първа и основна мисъл – някой има цел: да ти внуши нещо си. Което означава, че трябва да приемаш поднесеното като материал, но да не го възприемаш като истина от последна инстанция.

И след това идва най-трудното – да мислиш върху видяното, чутото, прочетеното…

Да анализираш какво са ти поднесли и – ха сега, де! – да се върнеш назад във времето и сравниш с базата данни в главата. Тоест – нищо не възприемай еднолично, като отделен епизод. Всичко има база, всичко е свързано с околния свят и миналото.

Познанието идва от сравнението – стар, прастар познавателен принцип.

Значи, трябват знания – много знания!, трябва бърза мисъл, трябва умение да сравниш и откриеш връзките, накрая да направиш изводите. За себе си…

Което се отнася не само до възприемането на медийни материали, а и за целия живот. Включително четенето на книги и разсъжданията върху тях.

Иначе „Хамлет“ е нормално криминале. Героят има някои данни, търси доказателства за вината на убиеца. Здрави и логични доказателства.

Но това е базата. А същността е вътре – в трагедията на човека, живеещ в едно време, но развиващ мислене от друго.

Подобни уроци не се възприемат в час. Те са крайната точка от разбирането. А самото разбиране е началната точка от развитието на светоусещането и изграждането на личността.

Не твърдя изобщо, че момчетата и момичетата ставаха ангелчета, философи, създатели на модерно мислене.

Просто се запознаваха с тази система на самоизграждане. И някои – а времето показва кои – творчески градяха себе си.

Най-важното – себе си!

Натам е животът им. И животът изобщо.

Всекидневният изпит.

Защото в училище те изпитват само в час. И ти пишат оценка три или четири пъти през срока. Време за повече няма.

А в живота всеки ден, всеки миг дори – ти си на изпит. Пред другите. И най-вече пред себе си.

26.

При нас беше интересно.

За което спомагаха някои методи, използвани въз основа на оригиналността на учебната ни дейност. Просто имах възможност – и си я защитавах здравата! – да се развихря, както си знам и ми харесва.

Един от методите беше среща с известна личност…

Учудвам се, че в София подобни не се използват. А е пълно с политици, писатели, артисти, режисьори, музиканти, художници…

Е, аз пък успявах. Как – аз си знам. Понякога идваха мои познати и приятели, друг път намирах връзка с търсения човек, трети път се вкопчвах в мимолетната възможност.

Като булдог…

Най-интересните срещи бяха с Антон Дончев. Не казвам „академик“ – академици много, Антон Дончев е един.

Имаше някакви градски празници и той дойде. Заместник кметицата – моя позната, търсеше къде да проведе среща на ученици с него и, разбира се, се сетила за мойте хора. Та ми се обади и предупреди – срещата ще е в 16 часа, около час,после писателят отива да отдъхне и в 18 часа му връчват награда от Общината, на голямо събрание.

Подготвихме се.

А тези срещи се подготвяха по план – всеки има право да зададе въпроси, предварително ги представя на посочена комисия от ученици, те редактират, подбират, контролират и… Натам думата имат водещите, които разчитат времето и насочват разговора.

Аз ли?

Че аз бях публика. Моята работа е отдавна свършена – да ги науча сами да се оправят.

Е, понякога ме питаха за туй или онуй, но то си е нормално. В процеса на работата винаги трябва да има резервни клапани…

Та дойде Антон Дончев.

Стаята – нормална, пълна с около 40 ученика от четирите класа. Тях аз одобрявах след подбора от страна на водещите. Подобни срещи бяха и награда, впрочем.

Обаче, поиска да дойде и директорът, и заместничката, и куп учители. Тях оставих до вратата. Срещата беше за учениците, не за възрастните.

Почна срещата. Питаха какво ли не. Сещам се за въпрос, свързан с описанието на природата. И той обясняваше как издирва картината – по време, по мястото, по особеностите, как трябва да се внимава /например, нелепо е кан Аспарух да хапва картофи!/…

Тръгва разговорът… И не свършва. Явно и нему беше интересно.

А заместник кметицата ми сочи часовника. Отдавна минало пет часа. Но аз не мога да го спра – аз съм публика, той е гост, харесва му беседата, не му се прекъсва.

Шест часа…

Жената взе да подскача, отиде, каза му нещо, той кимна разбиращо и… продължи разговора…

В шест и половина тръгнаха. Почти на бегом. Добре, че бяхме наблизо до общината.

Бях и на събранието, много хора, различни. Но – липсваше атмосферата, която създадоха мойте ученици…

А на другия ден бил на среща с ученици от елитно училище. Те му чели свои творби, интелигентно му развивали теории…

Жена ми се прибра захилена. Попаднала в групичка около съпругата на писателя. И тя казала /по памет/: „Антон беше преди това на среща с ученици и се прибра много доволен. Изключително умни и интересуващи се деца. А днес го водили при други и си дойде уморен – слушал какво ли не…“

Ама така си е – идва ти такъв човек, ти му демонстрираш нещо си… Вместо да го изцедиш, да предизвикаш той да ти каже неща, за които не си се и досещал. При това е много важно как и какво ще запиташ. Защото интелектът не е само в отговорите, а и във въпросите.

Мойте се справиха…

Заради това Антон Дончев идва още веднъж – специално за среща с тях…

Идваха и други известни личности. Напрмер, Кембъла, лека му пръст. Градски сме, но той е по-малък, та не се познавахме. Но се свързах и той дойде.

Отбелязвам – само веднъж съм плащал разноски за подобна среща. Беше с една юристка от Страсбург, от джоба си платих пътя и хотела й. Не беше удобно инак, а помощ не обичам да търся.

Всички други идваха със собствен транспорт, понякога се черпехме след мероприятието – нали и аз искам да поприказвам с неизвестен известен…

Та с Кембъла срещата мина леко и приятно. Такъв си беше – влезе им в тона и стила, май и душевно си беше на това ниво.

После минавал пак от тук, та се отби пътем и на импровизираната среща хептен омая мойте.

Идвали са Звездев, Влади Въргала с негъра си, Веселин Маринов… Не мога да отрека – интересни хора са. Веселин Маринов беше наострен, очакваше някакви проблеми. Но се оказа, че учениците не са му почитатели, обаче го уважават като певец. Та се отпусна в разговора.

Звездев свободно разговаряше с мойте, докато му зададоха въпроса за шкембе чорбата. Вярно ли е, че най-хубава става, когато не се изпразва и мие шкембето?

Той се засмя, каза, че е чувал тая версия, попита отде знаят. Те ме посочиха.

Е, споменавал съм старата история – загубил се султанът, попаднал в една колиба, стопанинът му поднесъл единственото, което имал. Шкембе чорба. Усладило се на госта. И, като се завърнал в Истанбул, пратил главния си готвач да вземе рецептата. Оня се върнал и сготвил. Но… Нямала същия вкус. Пак отишъл в планината. Стопанинът го попитал: „Кажи как го направи?“ – „Ми, взех едно шкембе, измих го…“

„Ха! Тука ти е грешката! Не се мие! Даже не се изчиства…“

Смяхме се заедно…

27.

Идваха депутати, министри, писатели, музиканти, журналисти…

Сещам се как една майка ни предложи среща с нейна съученичка и колежка, в него момент видна шефка в държавата. Разбира се, че приех.

Водеха две момичета – едната дъщеря й. Камелия и Марина. Първата сега е собственичка на аптека, втората е мениджър из музикалните фирми.

Дойде, значи, висшата държавничка, разговаряха. Интересно беше – то всяка среща е интересна, стига да съумееш да извлечеш полезното за себе си.

Накрая стана лек скандал. Една местна журналистка попитала момичетата, които водеха: „Класният ли ви подготви въпросите?“. Майката, която също присъстваше, избесня. После бащата ходил да вдига джабула в местното радио: „Дъщеря ми заедно с Марина цяла нощ са редактирали въпроси, децата донесоха куп листчета, а тия ги обявяват за папагали…“

Ами така си беше. Сами се справяха. Аз? Нали ви казах – отстрани, лекичко посочвах, повеждах, редактирах, подтиквах…

Смях се на една среща със столични музиканти и писатели. Мойте добре познаваха първите – сред тях Агасян, вторите се представиха, прочетоха нещо, после разговаряхме.

И една колежка – поетеса, почна да ги пита дали са идвали в града. Пък единият – заместник главен на известен вестник, взе, че рече: „За пръв път идвам, за града знаех само, че тук живее господин /моето име/. Нали публикуваме негови разкази, привлякоха вниманието ми“.

Горката колежка! Смяташе, че е известна поетеса, пък то…

Запомнил съм срещте – три на брой, с Даниел Вълчев. Най-напред идва като преподавател от СУ. Разговаряха за учението, за бъдещето. Интелигентен, много умен човек. За морала му тук не коментирам.

После стана министър и, при посещение в града, сам поискал да види мойте. Срещнахме се, пак широкообхватна беседа, пак съвместен интерес.

Даде ми визитката си и поръча да говоря със секретарката му – когато идва пак, да включи нова среща тук.

Обаче…

Чу се, че щял да идва министърът. И ме вика директорът. Имал съм забрана за среща с него. Не ми беше притупало, но се ядосах. Защо?

Имало било оплакване /?/ от секретарката му, че съм разговарял с нея грубо…

Ха сега де?!

Аз не бях и говорил с нея – как е станало това?

Кой го наредил?

Казва ми той – от инспектората…

Амбицирах се. Намерих визитката, звъннах. Жената отсреща беше смаяна. Каква грубост, аз изобщо не съм разговарял с нея…

И рече, че ще се обади на Вълчев.

Той пристигнал в училището, уреждат му официозни срещи, танцуват му хлапета…

А по коридора тича заместник директорът. Министърът питал за мен. Да вървя!

Отидох.

Разменихме няколко думи, дойде в нашия кабинет – тъкмо щях да имам час, поговори с дечурлигата…

А на вратата разни чиновници местни и директорът си хапят джуките бесни. Но не посмяха да се обадят.

Така и не разбрах защо беше това. Нито съм имал взаимоотношения с Вълчев – тогава и сега, нито политиката ме блазнеше, нито съм мерил нечие място…

А може превантивно… Знаеш ли? При чиновниците всичко е като паяци в буркан. Бой и самоизяждане…

Други проблеми нямахме. Идва Илияна Йотова, обеща някои неща и, разбира се, не ги получихме. Идва Петър Константинов – лека му пръст, разговаря с учениците, обсъждаха родната история. Идва академик Георги Марков. С които срещи раздразних историците в града. Как така видни учени ще идват при някакви си ученици, евентуални журналисти, пък при тях не се появяват?

А може би трябваше да се замислят – дали са направили нещо, за да приемат такива интересни гости…

Наистина – полезни и запомнящи се мероприятия. Част от образованието и обучението, прозорец към по-далечния за нас свят, разнообразие в ежедневието ни.

И хубавото беше, че младите останаха с ярки впечатления и от Антон Дончев, и от Влади Въргала, и от Веселин Маринов. Не зная как, но успяхме да ги предразположим и да ги доведем до откровения. Душевни разговори, запомнящи се.

Покойният вече Петър Слабаков влезе в тона им, разговаря с тях топло, почти бащински и почти като връстник едновременно. Рядък човек, оставил запомнящи се впечатления.

Само с тогавашния президент Първанов пропадна срещата. Един местен депутат, добър мой познат – и нему лека му пръст!, ми предложи тази среща. Натам той планира, уговори, изпрати ми по факса програмата.

Директорът се беше шашнал – абе, хубаво е да показват училището по телевизията, ама страхът… Страхът на чиновника – сакън, нещо да не стане не както трябва…

Както и да е, срещата трябваше да бъде в петък. Готови бяхме – ние си живеехме като пионерите: винаги готови.

И в сряда вечерта чух по новините, че Доган щял да подкрепи на идващите избори Първанов.

Да, казах си, пропадна срещата. Сега той е зает с по-важни лични дела, оправят алъш-вериша с политиканите и…

В четвъртък ми се обади познатият. Разбираш ли…

Разбирах…

Не беше виновен човекът, и той беше прекаран. Но учениците бяха разочаровани. Много разочаровани…

Нищо! Полезен урок! Що е политик, що е егоизъм, що е безотговорност, що е цинична лъжа…