Технологично тяхната цивилизация беше на милиони години пред земната. Те наблюдаваха хората в продължение на хиляди години - на онази малка синя планета, която се намираше на близо сто и петдесет милиона километра от звездата, наречена от тях “Слънце”.

         Избраха го за една от поредните си мисии. Не защото беше толкова уникален и с невероятни възможности. Не. Всички ниноперианци  бяха такива...Може би се спряха на него, защото в далечното минало /преди около петдесет хиляди години/ бяха взели биологичен материал от една тяхна представителка.          Неговите далечни роднини имаха земен корен. Затова решиха той да отиде. Може би смятаха, че емоционално, по някакъв начин е свързан с онези отрепки, които имаха претенциите, че са много велики. Искаха да видят как ще реагира при вида на тези нищожества и долни създания, с които щеше да се среща, какви емоции ще изпитва към тях...Всичко!

***

         Не изпитваше нито омраза, нито обич към хората. За него те бяха низши създания със своите безкрайни проблеми. Бяха алчни за пари...Воюваха, като даваха много жертви...Разбираше, че още не са дорасли до онова високо морално и интелектуално ниво, което щеше да им осигури спокоен и щастлив живот...Със своята аналитична мисъл, той веднага се улавяше, че не е прав. Какво значеше щастието за него? А какво за хората? Тези понятия нямаха допирни точки в двата свята, в които живееха те и той! Наблюдаваше ги като мравуняк, като сбор от своеобразни животни...Нима можеше да сравнява щастието на една муха, кацнала върху топли екскременти, и която обядва с тях, с неговото разбиране за това велико чувство?! Нещо подобно се получаваше, когато правеше някаква аналогия с хората.

         Владееше до съвършенство това, за което хората мечтаеха: телепатия, телекинеза, левитация… С едно прочитане можеше да запомни около сто хиляди тома, всеки от които е с петстотин страници. Перфектно говореше сто седемдесет и девет земни езици...Със силата на мисълта си можеше да повдигне до десет тона тежести, както и да убие всяко живо същество – дори човек, ако се наложеше! За сега не смяташе да го прави... Не трябваше! Бяха му забранили да помага по какъвто и  да е начин на хората, както и да им вреди. Не искаха  неговите действия да променят хода на индивидуалното човешко битие. Имаше забрана да влиза в интимни отношения с жени, а също и да  създава деца. Трябваше само да наблюдава и да праща доклади...

         Със своя имидж-трансформатор си беше избрал да изглежда като двадесет и петгодишен  мъж – много красив и добре сложен физически. Караше страхотна кола, а в портфейла му имаше златна кредитна карта с огромна сума. Колко са жалки хората! Как държат на фалшивия блясък и лустро! Как се лепяха на него жените – само поради простичката причина, че беше несметно богат и много красив! Те не виждаха в него извисеността на духа му, умственият потенциал, който носеше...

         Една вечер излезе на разходка с колата си. В края на краищата това му беше работата: да пилее пари, да се забавлява и да гледа. В кратък миг на разсейване, когато беше обърнал погледа си надясно, усети силен удар по колата...

         На десетина метра пред него лежеше младо момиче...Явно го беше блъснал. Слезе и тичешком отиде при него.

         От главата му течеше много кръв. Пипна сънната артерия: почти нямаше пулс. Вдигна девойката на ръце, отнесе я в колата и бързо подкара до най-близката болница...

         В болницата я приеха веднага. Започнаха действия по установяване на нараняванията и  степента им. Попитаха го дали е някакъв неин роднина, има ли пари за лечението. Пак тези пари! Отговори, че има много и да не се притесняват за това. Те само да си гледат тяхната работата.

***

         Не трябваше така да става! Това въобще не влизаше в сметките му! Още повече – той нарушаваше правилата, които трябваше стриктно да спазва. Те бяха категорични! Нямаше да му се размине наказанието. И все пак? Не можеше да остави това нищожество на улицата да умре! Трябваше да помогне, независимо от всичко! Някъде дълбоко в него се обади нещо, което не можа да го идентифицира. Трудно се поддаваше на анализ! Този факт леко го озадачи...

         - Как си? – попита той.

         Младата жена лежеше с бинтована глава, гипсирани две ръце и крак. Беше слаба и жълта на цвят.

          - Била съм и малко по-добре! – в гласа й  усети иронията. – А вие, как сте?

          - Благодаря, добре! Дойдох да те видя и да ти донеса нещо за ядене.

          -О-о-о! Колко сме любезни! Извинявайте, ако съм нарушила спокойствието ви! Не си струваше да си правите този труд заради мене!

         Отправи поглед към бинтованата й глава. Усети, че вътре в нея имаше проблеми. Установи слаб кръвоизлив...

         Насочи енергиен био-терапевтичен сноп лъчи към проблемното място с висок интензитет. Веднага усети позитивната промяна. След две-три минути мозъкът функционално беше напълно здрав. Сякаш никога не е ставал инцидент с нея. Все пак той беше виновен! Дължеше й тази, как да я нарече...? Да, услуга. Нищо повече!

         Отново впери поглед към нея. Този път по-обстойно. Локализира всички счупвания, след което повтори процедурата...Дори си позволи като бонус да енергизира цялото й тяло. Според него ефектът беше задоволителен: всички кости бяха зараснали.

         Тя видимо се промени. Жълтият цвят се замени от приятна руменина. Очите й светнаха. Явно беше, че е усетила общото си състояние, а именно – напълно здрава!

***

         Уведоми Главнокомандващия за пътния инцидент. Разказа, че вината беше негова и че помогнал на едно момиче да оцелее. Той прояви разбиране. Грешки се случват...

         Стаята беше малка и скромно обзаведена. Едно момиченце, на около пет години, весело препускаше и надаваше пискливи звуци...

         Джоана, така се казваше тя, сложи кафето на масата. В малка чинийка изсипа дребни сладки.

         - Заповядайте! Много бих искала с нещо повече да ви се отблагодаря за грижите, но нямам възможност. – Вземете си!

         - Благодаря! Това ваше дете ли е?

         - Да.

         - А къде е баща му?

         Тя погледна тъжно и каза: - Няма такъв! След раждането на детето се запиля нанякъде...Не съм го виждала оттогава. – Добре, че оживях, иначе нямаше кой да гледа моето слънчице! Благодаря ви!  

         Ниноперианците си взеха поука от последната война. Тя беше точно преди осемстотин петдесет и пет хиляди години. Беше ужасяваща и с милиони жертви! Атомни бомби и лъчеви снаряди падаха като дъжд...Населението панически бягаше със своите звездолети – кой накъдето види! Останаха съвсем малко...Планетата се превърна в изгоряла каменна пустиня...Даже беше гледал архивни видеозаписи на този апокалипсис!  Беше смазващо...!

         - Господине, ти как се казваш? - детето го дърпаше за ръкава... Господине...!

         Той погледна изненадано. Видя момичето: - Да... Какво каза?

          - Как се казваш, господине?

          - Джим, моето дете! А ти?

         -  Аз съм Виктория! Имаш ли си свое дете?

         - Не, още не съм си намерил съпруга.

         - Джим, искаш ли да ми станеш татко? – попита детето с цялата своя невинност. Искаш ли?

         Стана му много интересно. Дори забавно. Това нещастно създание го питаше дали иска да му стане татко! Ха-ха-ха! Та то знае ли, че на неговата планета няма такива допотопно - архаични неща като майка, баща, роднини... Децата не се раждаха от жени: те се отглеждаха в специален разтвор като растения...Целият процес беше роботизиран.

         Майката гледаше отстрани и пристъпваше притеснено. Не беше очаквала тази спонтанна  реакция, породена от детски наивитет. Каза остро:

         - Виктория, ела тук и не занимавай господина с глупости! Веднага при мен! 

         - Оставете детето! Моля ви! – кротко каза той. Нищо лошо не е попитало! Така са децата – каквото им е на душата, такова е и на устата. Нали така беше поговорката?

         Той помилва детето по косицата...То го гледаше с големи и питащи очи. Каза му:

          - Нали мога да си помисля до утре? Няма да ми се сърдиш, ако не ти кажа веднага?

         - Да, господине! Ще почакам до утре!

         Реши, че се е застоял повече, отколкото е нужно. Все пак това беше само посещение на добра воля от негова страна. Искаше да се убеди, че всичко е наред и да приеме благодарността на потърпевшата във вид на чаша кафе с противни на вкус сладки...

         На вратата, преди да се разделят, извади пет банкноти от сто долара и ги подаде на майката. Помоли я да купи храна на детето си и дрехи, както и за нея – каквото си реши.

         - Извинете за глупостите, които моята дъщеря ви наговори! Знаете какви са малките деца... Благодаря ви много! Жестът ви направо е страхотен!

         - Зная! Не се безпокойте! 

***

         Сантиментът му беше безкрайно чужд. Състраданието – също. На многократните мисии, на които беше пращан, му се налагаше да убива. Правеше го рутинно, не се замисляше много…Беше нещо съвсем обикновено за него, като да изпие чаша с вода. Тази мисия, на Земята, беше като един своеобразен уикенд, като заслужена почивка…Нямаше нищо против да бъде така.

         Замисли се за детето и майката. Не че го интересуваше особено как ще живеят в бъдеще, но това което направи, когато даде пари, по някакъв начин го променяше. Те щяха да завържат двата края за известно време. Това се явяваше като глътка въздух за удавник… Запита се защо го стори. Не можа да си отговори по достатъчно убедителен и логичен начин. Може би, защото изпита неясното чувство на…На какво? Дали в него не беше проговорил и дори събудил онзи далечен ген на неговите предци? Щеше да бъде ужасно, ако е така! Фактът, че се улавяше да мисли състрадателно, го накара да бъде нащрек! В него сякаш светна червена лампа, която го съветваше: ”Внимавай! Не се поддавай на чувства! Наказанието ще бъде строго!”

         Реши отново да ги посети...На вратата се показа момиченцето, което щом го видя, скочи и увисна на врата му. Радостно извика:

         - Мамо! Мамо! Джим дойде! Мамо!

         Той влезе в стаята, като носеше със себе си люлеещото се на врата му дете. Пусна го нежно на земята.

            Майката гледаше стъписана и не знаеше какво да каже. Кършеше ръце неловко...

          - Здравейте! – поздрави весело той.

         - Здравейте! – вдървено отвърна майката. – Тя понечи да се скара на детето, но той прочете мислите й, усмихна се широко и каза:

         - Моля ви, не се ядосвайте! Приятно ми е да ви посетя и видя! Не се карайте на детето!

         Нещо го сряза отвътре! Тези думи той ли ги произнесе?! Отговаряха ли на истината? Дали не се размекваше като шоколад на ниноперианско слънце?!

         - Джим, – обърна се към него детето – помисли ли си за това дали искаш да ми станеш татко? Моля те, Джим! Бъди мой татко! Мама каза, че те харесва.

 И аз те харесвам!

         Майката изглеждаше така, сякаш беше ударена по главата. Зачерви се като домат...Гърлото й пресъхна.

         “Бедната! Как естествено и мило изглежда в своята сконфузеност! Личи си, че е добра жена” – помисли си той.

         Стана му особено...Странно...Неясни и неизпитани до сега чувства пропълзяха в съзнанието му. Започна да ги анализира...Те в никакъв случай не можеха да се нарекат “любов” – това чувство, което хората изпитват един към друг на Земята. И все пак, какво беше?! Не можа да даде точното име на породилите се емоции. Те бяха нови за него. И много приятни! Даваха някаква сладост, някаква непозната тръпка на цялото му същество.

         Придърпа детето към себе си, прегърна го и попита:

         - Твоята майка иска ли да ти бъда татко?

         Детето срамежливо наведе глава, погледна към майка си и каза:

         - Да, питах я. Много иска да станеш мой татко, а тя тебе да те гушка! Нали, мамо?

         Сега тя изглеждаше още по-притеснена. Погледна го...В очите й видя влага...Каза тихо и пресипнало: - Да, бих искала да е така! Много бих се радвала..!

         Той пусна от прегръдките си детето и разтвори обятията си. Жестът му беше отправен към нея. Пристъпи бавно към него...Времето замря за двамата...

***

         - Ти наясно ли си какво правиш? Защо не изпълняваш строгите нареждания?! Знаеш ли какво ще последва?

         - Какво ще последва?

         - Наистина ли не знаеш?

         - Зная, но искам отново да го чуя!

         - Ще бъдеш отстранен от мисията! Ще останеш завинаги на Земята! Ще умреш като гнусно животно! Никога вече няма да можеш да се върнеш!

         - С това ли ме плашите?

          - Нима е малко за тебе?

          - Въобще не ме интересува вашата мисия! Ще остана тук! И не ми пращайте някой да ме върне, защото ще го унищожа като насекомо! Ясно ли е? 

         Гласът на Главнокомандващия поомекна. Каза:

          - Моля те, помисли си малко! Не искаме да те губим! Ти си много ценен за нас!

          - И без мене ще се оправите! Тук, на Земята, успях да намеря нещо, което при нас го няма. Чувството, което изпитвам е много особено. Кара ме да се чувствам така, както никога не съм бил! Ще остана, пък каквото ще да ми коства! Ще поема всички негативи от действията си! Сбогом!

***

         - Обичам те! Много те обичам!

         - И аз те обичам! Много повече от тебе!

         - Лъжеш!

         - Ей, аз никога не лъжа! Там, откъдето идвам, никога не лъжат! Никога, запомни го! И още нещо ще ти кажа. Искам да имаме още пет деца! Ясно ли ти е?

         Тя го прегърна нежно и се усмихна:

- Защо не...

София