Младостта е за младите
По улицата върви споменът, а аз след него. В ръцете си държа списание с три мои разказа, главният редактор отново ми се е доверил. Сивите сгради са надвиснали с олющените си фасади, тротоарите са все така неравни, а базалтовите плочи плачат за подмяна. Подминавам скитник, който прилежно дипли велпапе върху раздрънканата си количка, все пак цигарите и бирата ще са подсигурени. Гледам си в краката, за да не настъпя някоя мина, заложена от улично или домашно куче. Есенното слънце се муши през провисналото пране по балконите, минавам шумната улица след няколко минути чакане и прекосявам Перловската река. Дъговидното мостче е срещу мен и изведнъж ми се приисква да се покатеря на тесния му парапет. И така да премина отсреща. Както правех, когато с ученическата си чанта минавах по два пъти оттук всеки ден. Но се спирам по средата му, разлиствам миришещите на печат бели страници на списанието, няма за къде да бързам. След малко усещам как около мен се изнизват група момчета и момичета с цветни шалчета и пластмасови шишета бира в ръце. И виждам насреща трима млади полицаи как ги проверяват дали са толкова безопасни, или в джобовете си са скрили димки и бомбички, с които да дадат сила на любимия си отбор. Ще има футболно дерби след час, сещам се за това и се отказвам от внезапното си намерение да се катеря по парапетите. Все пак уважавам органите на реда, макар често да съм недоволен от действията и методите им.
Пресичам отново булеварда, отдясно остава барелефът на този, чийто име носи моята улица. Да, такава си е, макар че преди доста години я напуснах. Какво да се прави, тогава ми се струваше, че ще е временно. Ама някой беше казал, че често временното има постоянен характер… Наоколо мирише на есен, на домашни туршии, на дюли и на нещо, което не мога да определя. Може би на смътното ми желание в края на улицата да ме посрещне хладния и мрачен уют на дома, който изоставих тогава… Дърветата са отправили короните си нагоре, отдавна не са подкастрени. Кварталната поща я няма, сега на нейно място се шири козметичен салон. Уличните гранитни павета са се изкорубили на всички страни, единствено магазинът за трикотаж си е все там, на ъгъла.
След десетина минути прекосявам големия булевард, вдясно е МОЛ-а, вляво грамадните и цветни нови сгради на успяващия бизнес. Преди там имаше градинка, ама кой да ти я запази. Нищо вече не е същото.
Сега вървя по булевард ”Арсеналски”, високите зелени тополи отдавна са изсечени. Плувният комплекс ми се струва доста овехтял, добре че преди него, вдясно, паркът си е все същият. Пак прекосявам малко мостче, то е останало от мойто време, когато бързах за тренировки на червената писта в близкия стадион. После навлизам в Южния парк, фонтанът и настилката около него се подновяват, Витоша се синее насреща. И след няколко минути съм вкъщи. Около малкото ми блокче са останали няколко самотни дворчета с малки къщета, дървените огради са изнемощели, черчеветата на прозорците са изгнили, цари тих безпорядък около входните им врати. И тяхното време ще дойде, така си мисля.
Нищо вече не е същото.
Малко преди полунощ се качвам на колата и след една пряка наближавам светофара, направо блещука червено, надясно зелено. Бързо се мушвам след зеленото, но то преминава в червено за част от секундата. И на метри след кръстовището след мен примигват дълги светлини, после в огледалото за обратно виждане съзирам синия въртящ се буркан, сирената все пак не е много стряскаща. Спирам и на ум се чудя себе си ли да благославям, или човека с униформата, който учтиво ми се представя.
- Лейтенант Едикой си, документите за проверка. Преминахте на червено.
- Съжалявам, бързам за летището, синът ми се прибира за няколко дни - нещо ми подсказва, че ще ми се размине. Гледам го как се взира в шофьорската ми книжка.
Следва минута мълчание, после той протяга ръка и си казвам, късметлия съм.
- Значи бързате за аерогарата, карайте внимателно.
След час на изхода за пристигащите се изнизват пътниците от двата последни полета за деня. Млади, някои не толкова, други дори без багаж, вървят и не се оглеждат. Четвърти се взират в малкото посрещачи, за да видят близките си. И тогава се показва синът ми, бута количка с три големи куфара. На най-горния се е разположил неговият син, няма и две години още. Вече е новият ден, но малкият няма око за сън. Косата му е паднала над очите, лицето му е бледо и нежно, също копие на баща си. Сякаш вчера.
Прегръщаме се, щипвам бузите на синеочкото и не знам защо, мостчето с парапета ми се явява пред очите. Не, не ще се покатеря по него вече. Не, че няма да мога. Сигурен съм в това.
А защото си казвам - да, младостта е за младите.
04.11.2011 Любомир Николов
© Любомир Николов All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
как я кара Любара?
... освен че пише все така увлекателно? -
Eй, много хубава снимка си сложила към профила си. Поздрави и усмивки, Силвия!
-
Здравей, Любо!
-
Нина, когато някой като теб, три пъти по-млад от мен, напише такива неща, какво повече мога да искам? Само да се покатеря отново на парапета!
Благодаря и поздрави! -
Наборе приятелю, толкова е различно, че понякога не го и обичам, и почти го мразя...
Валентине, благодаря, поздрави и за теб! -
Ивон, Росица, Сеси, ако имам късмет, след два месеца ще се покатеря някъде по-нависоко. Искам да направя подарък на себе си.
Така, че благодаря ви за надеждата, която получих от вас, момичета! -
Ще се покатериш някой ден, стига да няма много хора наоколо! Ей, така за малко и ще бъдеш много щастлив! С поздрави сърдечни, Лубара!
-
Прочитайки този приятен разказ, останах с впечатление, че все още отнякъде наднича зажаднялата за красота, млада душа на автора.
Поздрав! -
Поздрав и от мен и пази духа си млад!
-
Жанет, как не съм разбрал за това до сега. Поздрави и усмивка, разбира се! А за въздишка по младостта/ затова е, нали/ ти е още много рано.
-
Здравей,Любо
Обичам да се разхождам с теб,
леко,приятно,истинско...
Една въздишка и...поздрав от мен
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Как съм, скоро ще черпя, две по тридесет... Голям майтап!