... лежах наобратно в леглото, с глава под прозореца... и гледах как капките дъжд падат върху него в опита си да ме докоснат, а след това се отмиват по наклона, разпръсквайки се в неуспеха си. Бях спокоен да чувам звука на своята защитеност. Как те не могат да ме достигнат през прозрачната преграда...
Хванах се, че пак мисля. Но този път мислех за две неща. Едното беше продължаващото чувство за твоето отсъствие. Липсваше ми. А толкова исках да усещам прегръдката ти и топлината на твоето дихание. Исках още един от тези моменти, в които отварям широко очи в нищото, за да се уверя, че скоро няма да заспя и ще се насладя докрай, виждайки толкова много в непрогледната тъмнина. Напред. В бъдещето и мечтите... Един от онези мигове в мрака, които не могат да бъдат запечатани никога и на никаква цена в снимка, нито пък да бъдат нарисувани. А които могат да бъдат достъпени и запазени смирено в съзнанието ни единствено като тайнство. Те, едновременно малки частици от нощта и големи градивни масиви на смисъла на живота, никога няма да се захабят или да омръзнат...

... другото, за което си мислех, е колко обичам да вали...




-