Свих се до училищната ограда, после усетих, че нямам сили да спра сълзите си. Баба казва, че мъжете не плачат, но не е права. И този студ!
Почувствах, как влагата сякаш замръзва върху бузите ми.
Добре, че зад ъгъла се появи възрастната жена с покупки в торбичката си.
Видяха я момчетата, дето ме замеряха със снежни топки, изплашиха се и побягнаха. Наричат ме „слабак”, а аз искам да съм като всички останали деца- с нормални пръстчета на ръцете. И „фашист” ми казват- заради баща ми, който е чужденец, и който не помня. И мама не зная. Баба винаги плаче, стане ли на въпрос за тях. Много се обичали двамата. Запознали се на един концерт на мама Вероника в чужбина. Малко преди да се появя аз, станала голямата трагедия. Един камион връхлетял върху колата на родителите ми. Татко издъхнал веднага, а мама, която чакала всеки момент да се появя на бял свят, откарали в болницата. Спасили ме, но мама отишла на небето…Всичко туй от баба си го знам. Баба Верка. И тя е музикантка като мама. Дава и уроци ...