Великото Отвъдно

Сурва и Чандра бяха деца, родени от Светлината. Двамата бяха влюбени, въпреки че по нищо не изглеждаше да имат общи черти или дори интереси. Сурва беше висок, силен, рус, с тъмна кожа и много самоуверен. Чандра пък - нисичка, тъмнокоса, бяла, тиха и скромна. В днешно време някой би ги определил като фукльото и загубенячката. Именно заради многобройните им различия за околните тяхната любов беше невъзможна. Независимо от мнението на другите обаче и компромисите, който трябваше да бъдат направени, връзката между двамата беше непоклатима.

Важно е да се отбележи, че Сурва и Чандра не бяха обикновени. Те бяха родени с дарове. Сурва беше покровителят на огъня, а от там и на светлината. Само със силата на мисълта си той можеше да осветява, сгрява и дори изгаря всичко. Неговият допир можеше както да стопли измръзналите души, така и да ги изпепели, особено когато те напълно се отклоняваха от пътя си. Чандра, от друга страна, беше покровителка на водата. Тя управляваше всичко, което беше невидимо за очите. Нейната сила се вихреше там - в дълбокото, тъмното, мистичното, на дъното, където бяха скрити всички тайни на душата. Иначе казано, двамата бяха двете страни на една монета – светлината и тъмнината, видимото и невидимото, доброто и злото. Разбира се, не може да се каже, че единият беше само добър, а другият - само лош. И двамата имаха своята добра и своята лоша страна.

Заради буйния нрав на Сурва Чандра често беше наранявана. Неговата светлина обгаряше нежната й и бледа кожа и в следствие на това тя често предпочиташе да остава сама. Сурва на свой ред намираше жена си за малко странна. Тя имаше своите месечни традиции, нрави и настроения, като усамотяването например, които той не разбираше. За разлика от него, който беше непоклатим, всеки ден от месеца Чандра беше различна – понякога тъмна, дори невидима и сякаш отдръпната от всички и всичко, друг път – въодушевена, общителна и обичаща да се показва демонстративно. И все пак той смяташе, че по този начин двамата се допълват и затова обичаше и ценеше своята спътница.

Един ден, преди милиони години, Създателят дари Чандра и Сурва с две прекрасни дъщери – едната нарекоха Живот, а другата – Смърт. И двете момичета взеха по нещо и от двамата си родители. Живот външно и по характер приличаше на баща си, но вътрешният й свят донякъде наподобяваше този на майка й – руса, синеока, с по-мургава кожа, обичаща цветовете, приключенията и всичко живо, докато в дълбоката си същност беше изключително чувствителна и преживяваше душевни катарзиси, свързани със смисъла на всичко случващо се. Смърт имаше тъмните очи и коса, бледата кожа с лунички и тихия характер на Чандра, но дълбоко в себе си тя беше уравновесена, уверена, но и твърде директна и смела в изказа си.

Още с появата им съдбата на двете момичета беше предопределена. Те трябваше да помагат на душите, които влизаха и излизаха от цикъла на живота на Земята. Всеки ден момичетата бяха заети от изгрев до изгрев, тъй като нито животът, нито смъртта имаха определено работно време. Живот трябваше да привежда душите в цикъла като им помага да направят крачката към материалния свят, а именно вливането на душата в тялото и свързването на двете чрез сребърна нишка. Всеки ден Живот съпътстваше душите от отвъдното до тунела на Тъмнината след което душата трябваше сама да мине през процеса на съзряване на тялото и раждането, за да може да поеме първа глътка въздух в материалния свят и от там нататък да работи по предварително създадения план за съответното прераждане. От друга страна, Смърт беше нагърбена със задачата да прекъсва тази връзка, за да може душата да се върне в своя изначален дом или, иначе казано, в духовния свят. Тя естествено правеше всичко наобратно на сестра си – всеки ден Смърт прекъсваше сребърната нишка между душа и тяло и съпровождаше душата до тунела на Светлината, след което душата сама преглеждаше стореното в това прераждане, отсъждаше как се е справила и се връщаше в духовния свят. Понякога се случваше така, че двете сестри се засичаха. Това ставаше в моментите, когато още преди или с раждането душата решаваше да напусне света на материалното и да се върне обратно. Така двете сестри бяха обвързани не само защото имаха обща кръв, но и защото материалният свят беше немислим без съществуването на едната или на другата.

Годините минаваха, хората еволюираха, но въпреки всичко историята се повтаряше. Точно както се случва на модния подиум – на няколко години всичко се завърташе и старото ставаше ново, а новото – старо. Живот таеше дълбок оптимизъм, че все пак човечеството ще се усети и все някого ще прекъсне този порочен цикъл на повторение на грешки. Смърт обаче беше по-скоро реалистичен песимист – виждаше как всеки един от тях се появяваше на света съвършен и бързо-бързо, забравяйки мисията си, оплескваше всичко. Или иначе казано, тя нямаше особено големи надежди за бъдещето на човешката раса.

***

- Ставай! Събуди се! Ставай! - Смърт се сепна. Цялото й същество се тресеше по незнайна за нея причина. – Ставай! Имаме работа за вършене. Пак се успа! – Крещеше познатият женски глас.

Смърт потърка очи. Отвори ги и видя сестра си надвесена над нея да крещи панически. Часът бе едва 2 сутринта, а нейната сестра й крещеше че се е успала?! Не разбираше защо това същество, което бе нейна плът и кръв, беше толкова различно и най-вече напълно истерично.

- Аз не се успивам! Както знаеш, всичко винаги се случва когато му е време, включително и моето „успиване“… Стига си се вайкала. Мирно! Вдишай, издишай! Вдишай, издишай! – Смърт погледна Живот в очите и се опита да й вдъхне спокойствие, докато я впрягаше във войнишки стой.

- Ох, ама как... Имаме само 3 часа, за да стигнем там! – Отговори развълнувано Живот, застанала мирно с ръце, опънати отстрани на торса й. Гърдите й се повдигаха енергично, опитвайки се да вдишва и издишва, както сестра й й нареждаше. За нея това беше мултитаскинг, в който изобщо не я биваше…

- 3 часа? 3 часа!!! Ти наистина не си наред! Та, ние ще сме там за 3 секунди! Същата си като лудите човеци, който отиват на летището 3 часа преди полет… - Каза Смърт раздразнено. - След толкова много години, как не се умори да се вълнуваш за такива неща… - Завъртя се тя по корем в леглото и продължи – Айде сега, понеже ме събуди толкова рано, бъди добро ягне и ми донеси кафе и кифлички с мармалад от шипка.

- Ох, Боже! Създателю! Мамо, тате и вси светии! Как да не се вълнува човек? Та, то това не се случва всеки ден, дори и в нашия занаят! – Отговори Живот.

- Ами може би защото ти не си човек, знам ли… - Иронично завъртя очи Смърт. – Стегни се малко! Тризнаци ще се раждат. Няма да израждат Айфеловата кула! – Продължи тя равнодушно.

- Тризнаци, да. Като триединството! Толкова е хубаво! Ах, така да си обичам работата! – Живот направо летеше на сантиметри от земята.

Смърт беше отегчена от поведението на сестра си. Най-малкото, защото това се случваше всеки ден, откакто се бяха родили. Всеки божи ден от милион земни години, от вечността…

Притисната от енергията на Живот, Смърт най-накрая стана от леглото. Облече се, изпи си кафето, закуси с кифличките с шипков мармалад и застана до входната врата. Вече беше станало 4 сутринта.

- Значи, събуди ме супер рано. Принуди ме да стана, да се оправя, да си изпия кафето и да си изям закуската под стрес… А сега стоя и те чакам. Какво правиш, за Бога?! – Тропаше с крак Смърт.

- Още малко само и съм готова. – Извика Живот от спалнята си.

След минути (въпреки че на Смърт й се сториха години) Живот излезе от стаята с бяла дълга рокля, цялата на цветя. Косата й, руса на големи къдрици, се спускаше върху нежните й рамене и ухаеше на планински еделвайс. Смърт изгледа сестра си изпод вежди след което погледна и себе си в огледалото – облечена в своята черна тога с Косата под мишница, косата й - тъмна и права като прас и ухаеща на нищо. „Супер… Не била суетна друг път…“, помисли си тя. Живот си взе чантичката със сребърни нишки и двете сестри отвориха входната врата на своята къща. Прекрачвайки прага на дома им, те се озоваха пред огромна, автентична бяла сграда, цялата направена от светлина и простор – стените и кулите й стигаха високо до безкрая, а прозорците й отразяваха божествената светлина на Сурва. Живот и Смърт бяха влезли в пределите на Божественото училище.

Божественото училище беше всъщност Духовното училище, от където всички души тръгваха, за да се превъплътят и някои от тях - на Земята. Разбира се, преди да се случи материализацията им, душите преминаваха през многобройни подготвителни уроци, особено тези, на които им предстоеше да се появят в материалния свят за първи път. Духовното училище наподобяваше по устройство земните училища – душите бяха разделени на випуски в зависимост не само от броя на преражданията си, но и на това, дали успешно са преминали изпитите си или не. Всеки випуск беше разделен на класове в зависимост от уроците, който трябваше да се научат, или иначе казано паралелки с различен профил. Тези, които завършваха земния си път с успешен, преминаваха в по-горен випуск заедно със своите другари. На другите, който не успяваха, често им се налагаше да повтарят. Броят на випуските в Божественото училище беше 77, където 1 беше най-ниският или випускът на най-младите души, а 77 – випускът на най-опитните. Душите от випуск 77 бяха специални, тъй като те бяха духовни водачи от най-висок ранг и можеха да избират не само родителите и условията, в който да се материализират, но и дали изобщо да се прераждат. Останалите не се ползваха с този лукс – учениците от долните випуски имаха известно право на избор що се отнася до начина на обучение, но уроците и изпитите им бяха предварително заложени. От друга страна, броят на класовете или паралелките във всеки випуск беше неопределен. Те зависеха от материалната реалност – в зависимост от развитието на Земята, например, се определяше учебната програма или посоката на развитие на душите в Божествено училище – дали в този момент Земята се нуждаеше от повече лечители, мислители, иноватори, учени и прочее. Подобно на земното училище и на учениците тук се пишеха оценки. След завършването на всеки земен път, те получаваха карма. В зависимост от това дали успешно са преминали изпитите си или не, им се даваше положителна (добра) карма или отрицателна (лоша) карма. Важно е да се отбележи, че на база на събраната карма, учениците можеха както да се качват в горен випуск (при добра карма), така и да повтарят същия или дори да се върнат на по-долен (при твърде много лоша карма). Това се дължеше на факта, че в отвъдното времето не беше линейно. Тук то беш спираловидно, ако изобщо можеше да се каже, че има време, и то беше тясно свързано с изкачването и слизането по спираловидната стълбица на духовното развитие. Всеки випуск си имаше и ръководител или наречен още духовен водач, който беше сред едни от най-опитните души и който отговаряше и подпомагаше всяка от душите в класовете си както по време на подготовката, така и след това, когато душата се материализира. Той беше отговорен да следи цялостното представяне на своите ученици и на края на учебния процес оценяваше представянето на всеки един. На чело на Божественото училище обаче можеше да има само една фигура и никоя друга. Този, от когото тръгваха и при когото се връщаха всички. Този, който беше смисълът на всичко и в когото безсмисленото намираше смисъл. А именно Бог.

Всички в Божественото училището познаваха Смърт и Живот и изпитваха огромно уважение към тях. Те бяха жриците, без които всичко случващо се в тази институция и изобщо в материалния свят би било немислимо и невъзможно.

Живот и Смърт влязоха през огромните порти на училището и пред тях се откри бяло мраморно антре с рецепция.

- Здравейте, момичета! Как сте? Сега ще извикам тримата късметлии… – Рецепционистката беше малко по-ентусиазирана, отколкото на Смърт би й се искало предвид ранния час, но тя успя да я игнорира, както правеше и със сестра си.

- Ох, идват, идват, идват… Ето ги бъдещите бебенца! – Живот едва не се разплака от радост, докато Смърт отново завъртя очи, облегнала се на плота на рецепцията.

- Така, момичета, това са нашите прекрасници, които трябва да съпроводите до Земята. Ето ви листа с данните на местоположението, датата, часа и имената на родителите, които също са наши хора, хахах… - Пошегува се рецепционистката.

„Наши хора!? Естествено, че ще са наши хора, нали всички сме от едно място! Много си забавна…“, мислеше си Смърт, докато се насилваше да покаже зъби в знак на усмивка.

- Здравейте, скъпи мои! Как се радвам да ви видя! Аз съм Живот и заедно със сестра ми, Смърт, ще ви помогнем да стигнете до уречената за вас материална реалност. А как да ви наричаме, докато ви дадат имена на Земята? – Попита Живот, взимайки листа с балетна стъпка, който подаде рецепционистката.

- Това са Фирдос, Кама и Акаш. – Отговори вместо тях рецепционистката.

- Добре, Фирдос, Кама и Акаш. Да вървим, че работа ни чака! – Каза Живот и тръгна пред всички.

Трите души потеглиха в колона по един след Живот, а най-отзад остана Смърт. Тя не се вълнуваше от цялата тази история. За нея това беше просто работа както всеки друг ден и нямаше никакво значение, дали ще съпровождат една, две, три или повече души наведнъж. За нея по-важно беше да се наспи, но това все не й се получаваше…

Кама беше най-младият от всички. Той не се беше превъплъщавал никога преди и не знаеше какво представлява материалния свят. Именно поради тази причина не познаваше нито едно от петте земни сетива, с които се бяха сблъсквали опитните души, материализирали се поне един път. Кама единствено беше учил за тях и чувал от своите приятели от по-горните випуски, които бяха слизали на Земята. Всички говореха и обясняваха толкова развълнувано, щом станеше дума за сетивата. За него беше странно и трудно да си представи какво е да имаш тяло и да бъдеш отделен индивид. Все пак в духовния свят всичко беше енергия, а енергията беше безгранична, безплътна и безкрайна. Също така не можеше да си представи какво значи болка, завист, гняв и омраза. Отново в духовния свят познаваха само любовта, а тя беше най-великото и освобождаващо чувството, което можеше да съществува. Въпреки всичко това Кама изпитваше радост, че ще има възможността да се докаже и да се развие, слизайки в материалния свят.

От друга страна, Фирдос беше душа, на която не й беше за първи път да слезе на Земята. Тя беше слизала над 10 пъти, но при последния беше събрала доста отрицателна карма, тъй като се беше сблъскала със силата на собственото си его. Именно то й беше попречило да завърши успешно урока си до край и заради него й се наложи да прекрати земния си път малко по-рано от предвиденото. С други думи, в предходния си живот Фирдос се беше научила да гледа от високо на всички и напълно беше забравила какво е смирение. Мачкаше, използваше и лъжеше който й се изпречи на пътя, за да постигне материални цели. Беше се изгубила и забравила изначалния си план и затова беше тръгнала по грешен път, който я отведе обратно в отвъдното. Поради тази причина Фирдос се връщаше на Земята с идеята този път да се пребори с егото и да се научи на търпение, смирение и отдаденост, които щяха да й помогнат да се изкачи нагоре.

Най-назад от тримата вървеше Акаш. Той беше опитна душа от випуск 69. Предстоеше му голямо изпитание в този живот, от което зависеше дали ще се изкачи на по-горно ниво. Акаш беше преминал през много неща в земните си превъплъщения – от глад, мизерия и пълен непукизъм, през егоцентричен владетел, жадуващ власт, до смирен свещеник, търсещ уединение и желаещ да помогне на останалите. Някой би се зачудил, дали е останало нещо, на което да се подложи и на което да се научи? Отговорът е да. Акаш щеше да се прероди в твърде материалистично семейство на души по-нисши от него като дете с дар – да вижда със затворени очи и да лекува с божествена енергия. И само и единствено от него зависеше как, за кого и дали ще използва тази дарба. Той трябваше да се научи да различава истинския Бог в сърцата от фалшивия, криещ се зад лукавия поглед.

(Следва продължение…)