Nov 29, 2013, 10:08 PM

Моето име е Клошар Част 2 

  Prose » Narratives
737 0 5
9 мин reading

 

 Моето име е Клошар

Част 2

           

           Звезда се появи рано сутринта след два дни. Слабото ѝ момичешко тяло потичваше по алеята, а страните ѝ бяха пламнали от вълнение. Намери го до стаята със „завесата”седнал между нападалите от ореха  зелени „червейчета” и облегнал гръб на ствола му, с блуждаещ към изгрева поглед. Мъжът обърна очи към бързите стъпки, но му трябваха няколко мига да фокусира заслепените си от слънцето очи.

   ─ Здравей! – изчурулика Звезда – Нося ти… - тя смъкна раницата от гърба си и започна да вади – това са закуски… в това шише събрах кафетата…а, ето ги и цигарите…

Басовият глас попита с изумление:

  ─ От къде взе всичко това?

  ─ Ха – ха! Вчера бях на твоето място пред университета. Не можеш да си представиш колко хора питаха какво се е случило с теб – разбира се, тя му спести историята за табелата, на която съобщаваше за рака и скорошната му смърт. - Дори и онези барбита с високите токове, които си стискаха носовете и минаваха по другия край на стъпалата. Ако не се страхувах да пресека парка в тъмното щях да ти ги донеса още вчера – очите ѝ преливаха от възбуда. – Има и още! –тя театрално извади от джоба си един ключ и му го подаде с реверанс – Тадам!

  ─ Какво е това?

  ─ Хи-хи! Ключът от новия ти дом – и тя посочи вратата с катинара. – Имам и разрешително от кмета. Ето ти едно копие, ако имаш проблеми. А сега бягам, че имам работа. До утре!

            На следващият ден Звезда не дойде сама. До нея вървеше дребна, усмихната и доста мръсна женица, която като охлюв пренасяше цялото си имущество в количка от някой супермаркет. Кой знае какво имаше в петте найлонови торби изпъстрени с рекламни надписи?! Но от двете страни на ръцете ѝ, за дръжката на количката бяха вързани надути балони. Сякаш сигнализираше за извънгабаритен и весел товар. Мъжът неохотно се откъсна от медитацията си сред изпопадалите орехови реснички. Щом забеляза другата жена веднага се смръщи:

  ─ Ах, ти, Мис-Фортин, все пак успя да ме докопаш! Вие, жените, май никога не се отказвате от преследваната плячка. – огледа ги изпитателно и добави примирено -  Е, добре, Мееш и Джес, предавам се.

Звезда беше малко притеснена, но жената до нея сияеше – най-после се сдоби и с дом и с мъж, който ще държи хиените на страна.

Мъжът се доближи до Звезда, хвана я за ръка и я поведе нанякъде. Тя забеляза, че беше с чисти дрехи, обръснат и дори миришеше на някакъв евтин одеколон. Пресякоха парка мълчаливо и се спряха до градината с рози. Откриха една отдалечена пейка скрита между дърветата и седнаха на нея. Лекият ветрец носеше уханието от цъфналите рози и мъжът вдиша дълбоко. Облегна се назад и заговори с кадифения си бас:

  ─ Преди няколко години, благодарение на един влиятелен приятел, успях да седна на директорския стол в дом за сираци и изоставени деца. Службата беше сладка – цялата схема беше сработена от години – заплатата не беше кой знае колко голяма, но пък падаха пари от държавните субсидии и от договорите с фирмите доставчици и изпълнители на държавни поръчки. Вече за никого не е тайна, че тези домове са машини за пари. Разбира се, децата бяха материално задоволени, дори по-добре от много други деца. Различни фирми и съвестни граждани непрекъснато правеха дарения – я стари колекции модели от шивашките фирми, я старите компютри от офисите или старо кухненско оборудване, я книги, я мебели, които не могат да продадат с години…Всичко си вървеше добре и всички бяха доволни. Аз като всички мои колеги си взех скъпо жилище и скъпа кола на изплащане. Жена ми и дъщеричката ни също бяха доволни… Но, нали си чувала, че много хубаво не е на хубаво. Един ден ми се обади влиятелният ми приятел и ми съобщи, че е уредил много добра сделка. „Приеми хората и им дай каквото искат. Ще останеш много доволен!”. И наистина „хората” дойдоха. Наизваждаха едни каталози, едни лъскави документи, едни усмивки по 24 карата. Оказа се, че са от някаква американска филмова компания, която спечелила някаква международна спогодба за 10 години да снима филми в България. Филмите им били насочени към подрастващото поколение и за това предлагат договор, чрез който ще избират деца от няколко дома за повечето роли. Не, не го правят за да им е по-евтино! Правят го, за да дадат бъдеще на някои от сирачетата. Всичко било на ред – има комисия, която ще присъства на снимките, за да предотврати злоупотреба с детския труд. За всяко избрано дете домът ще получава хилядарка на месец, а аз по три. Не, нямало нищо нередно – всичко е договорено на по-високо ниво.

    Мъжът въздъхна тежко, затвори очи и се облегна назад. Наоколо майки гонеха бягащите си деца, старци седяха по пейките и се любуваха на розите, а влюбени гълъбчета  си гукаха тихичко. Разказвачът преплете пръсти и се наведе напред, а мекият му глас беше изпълнен с болка:

   ─ Съжалявам, Бюти, уморих се… а и… мисля, че не съм готов… още не… може би утре… Моля те, отведи ме в къщи! – тонът му изведнъж доби раздразнени нотки – По дяволите! Там е Мис-Фортин! Как само ми я натресе! Защо го направи?

Той се изправи с усилие, а в очите му бушуваше буря. Звезда го подпря, усмихна му се извинително и му помогна да се прибере. Нима можеше да му каже, че тази госпожа Нещастие ще се грижи за него, когато някоя сутрин не успее да стане от леглото.

   Дните се точеха, болестта си вземаше своето и срещите ставаха все по-къси – ту под ореха, ту в мрачната стая, но мъжът остана верен на обещанието си и не прекъсна разказа:

   ─ След една година изплатих жилището и колата, а след още една завършиха снимките на първият филм. Минаха девет месеца докато го пуснат. Имаше премиера специално за домовете, от които бяха избирали деца. Филмът не беше нищо особено, но след прожекцията бяхме спретнали хубав банкет в дома. Бяхме поканили моя влиятелен приятел, комисията за контрол и представител на филмовата компания, а също жена ми и дъщеря ни. Моето момиче се забавляваше с другите деца и това бе една от вечерите, в които се чувствах щастлив. По-точно последните щастливи мигове в живота ми.

  Когато на следващия ден се прибрах от работа, колата на жена ми я нямаше в гаража, шкафът за обувки беше празен, а също гардеробът и детската… Само на масата в дневната беше оставена бележка с разкривени черни букви:”Ч У Д О В И Щ Е!”… Цяла нощ се питах: „Защо? Защо? Защо?”. Не бях светец, но не бях и грешник. Жена ми не беше от жените, които се поддават на импулси и необмислени решения… Не можах да поговоря с нея, за да разбера. Не си вдигаше телефона, в службата ѝ не ме пусна охраната, майка ѝ твърдеше, че не знае къде са отседнали с дъщеря ми…Нямах намерение да се отказвам, но един ден получих призовка, за да ми връчат ограничителна заповед. Нямам представа как се е сдобила с нея. Напих се като свиня и след три дена, когато изтрезнях реших да уважа решението ѝ. Душата ме болеше, особено за момиченцето ми, но реших да продължа напред без тях. Все се надявах да поиска развод и да ми даде шанс да разбера в какво сгреших. Бедната, какво ли е преживяла?! Сега зная, че е постъпила по най-добрия начин и дори съм ѝ благодарен. Сигурно дъщеря ни е научила първа от децата в дома. А аз научих последен след около година – както всички виждат рогата на рогоносеца и го сочат с пръст, а той се надува и си мисли, че му се възхищават. Една вечер преглеждах писмата и твърд плик без адрес привлече вниманието ми… В него имаше диск… Налях си чаша уиски, докато се колебаех дали да го пусна. Всякакви мисли ми минаха през главата – че може да е послание от жена ми или от дъщеря ми, че може да са компромати, с които да ме изнудва някой, че може някой да е снимал жена ми докато… И днес не зная кое решение щеше да е по-доброто. Както и да е  - пуснах го. Сякаш някой ме удари в стомаха и ми изкара въздуха. Спрях го. Няколко секунди бяха достатъчни… Детска порнография… с нашите деца… И кой подписа договора – аз Ч У Д О В И Щ Е Т О! Излях чашата в гърлото си и излязох. Беше доста студено. Зимата още не си тръгваше. Леденият вятър жулеше страните ми. В луксозната си кола не го бях усещал от няколко зими. Стъпалата ми замръзнаха – и как нямаше, като тези обувки не бяха вървели повече от няколко метра по замръзналата земя. Мигновени спомени се стрелкаха пред вътрешния ми поглед – от срещата с филмовите агенти, кастингите на децата, числата в сметката ми, премиерата, бележката оставена на масата… Ако бях машинист на влак и бях убил в катастрофа тези деца, вината ми нямаше да е толкова тежка. Всичко щеше да свърши за един миг… А сега те ще помнят за винаги… Когато стигнах до дома, всички, дори и персоналът вече спяха. Промъкнах се в кабинета си. Извадих всички договори, личните ми документи, досиетата на „избраните” деца и ги изгорих в коша за боклук. Задушавах се и то не само от дима в кабинета. Побързах да се махна. Излязох навън и тръгнах нанякъде. Леденият вятър жулеше страните ми, а очите ми се премрежваха. Загърнах се, вдигнах яката на палтото си и ускорих крачка. Сякаш можех да избягам от миналото си. Една буца ми беше приседнала в гърдите. Не ми стигаше въздуха. Някакво тънко гласче се опитваше да ме оправдае: „Цялата система е пошла и ти си една от жертвите ѝ. Просто те подведоха. Дори да се наложеше да напуснеш службата, пак нямаше да ги спреш.”. Но мощният глас на съдията вътре в мен ми четеше присъдата: „ Аз подписах договора! Виновен съм! Единствено в моя власт беше да предотвратя това! Виновен съм! Аз се предоверих! Трябваше да назнача човек, който да придружава децата навсякъде! Виновен съм! Не мога да изтрия случилото се, но не мога и да живея с тази чудовищна вина! Трябва да изчезна, както изчезнаха документите ми – няма човек, няма проблем. Огънят нали пречиства? Да изгоря! Но има толкова хора, които оцеляха след самозапалване. Трябва ми нещо сигурно. Ами ако скоча от покрива?” Пред мен изплува картината на размазаното ми тяло на тротоара, а към него, придружена от двама полицаи, се приближава жена ми, за да ме разпознае. „ Нямам право да ѝ причинявам това! Тогава какво?!” Краката ми сами избраха пътя. Скоро вече бях на кея. „ Чувал съм, че всичко свършва за две минути. Но аз няма да се съпротивлявам и мога да съкратя някоя секунда. За по-сигурно ще си вържа камък. Така трупа ми няма да изплаши някого, когато изплува и няма да се наложи жена ми да ме разпознава. Просто ще изчезна и светът ще стане малко по-добър.”

© Мая Миленкова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Много ви благодаря, приятели! Признавам си, че и на мен още ми е интересно :D

    Мила Кети, ако на мен някой от министерството ми уреди работа и после изпрати някакви филмови величия, за да сключат договор с мен, мисля,че дори и да имам някои съмнения ще ги преглътна, за да не разочаровам влиятелният си приятел. И не подценявай хората, които се занимават с тъмни сделки - те са много добре обиграни, за да могат да те манипулират. Изкарват нещата така, сякаш правят каквото правят, за да услужат на теб. Радвам се, че така си влязла в разказа, че си склонна да го приемеш за реалност, но това все пак е художествена измислица. Към края на историята има нещо още по-невероятно Дали ще го преглътнеш?
  • Звучи ми малко нереално, не ми се вярва този мъж да не е знаел какво прави. Но разказът е чудесен!
  • Чета...
  • Много силно Мая! Виктор е прав! Наистина си много добър разказвач, а и сюжетите ти са завладяващи!
  • Силно, много силно. Сериозна, тежка тема. Добър разказвач. Ще следя.
Random works
: ??:??