Моето име е Клошар
Пиянски гласове и кискане ме откъснаха от мислите ми. Срещу мен се клатушкаха с бутилки в ръце три момчета. „А може би Бог е избрал вече начин да се разправи с мен. Изпратил е палачите си.”
Младежите препречиха пътя ми и аз спрях на две – три крачки от тях. Тялото ми беше отпуснато – бях взел решение да не се съпротивлявам, а духът ми спокоен – нима можеше физическата болка да е по-страшна от душевната?! Момчето в средата упорито се опитваше да запази равновесие:
─ Чичка, дай някой лев, че ни свърши пиячката.
Приятелят му отдясно го смушка:
─ Ей, тоя е някакъв бос. Да не ни изскочат мутрите му.
Първият го отблъсна с досада:
─ Трай, бе! Чичката само ще ни почерпи по едно.
Внимателно бръкнах в джоба си, извадих портфейла и го подхвърлих на тартора. Той не успя да реагира и портфейла се плъзна по земята. Този отляво бавно се наведе и го вдигна:
─ Брей, мирише на кожа!... Яааа, ама тука има… ъъъ… много мъни, бе!
Момчето в средата ме измерваше с леко присвити очи. „ Дали разбира отчаянието и примирението ми?”
─ Има ли лична карта?
─ Ъъъъ… няма.
─ Чичка, много ти е гот палтенцето. Кво ще кажеш да ги трампим, а?
Аз съблякох палтото си и му го подадох. Вятърът ме прониза през тънката риза чак до костите. Момчето гледаше ококорено. Май беше поизтрезняло и не вярваше, че съм се вързал. Изведнъж започна припряно да съблича якето си, сякаш се страхуваше да не се откажа. Грабна палтото и ми подхвърли якето си. Облякох го бързо. Нямах представа, че тези евтини якета топлят толкова много. Момчето отдясно побутна тартора и каза тихо:
─ Аз искам обувките му.
Нямах нужда от подканяне и се наведох да ги развържа. Инстинктът ми за самосъхранение извика:” Внимавай, в тази поза си много уязвим!”, а аз му отвърнах: „Все едно! Да става каквото има да става и да се свършва!” Но нищо не стана. След минутка краката ми бяха обути в дебели кецове, които ми хлопаха. С изненада погледнах краката на момчето, което с лекота се закичи с марковите ми обувки. Тогава се сетих, че днешната мода сред хлапетата е да носят по-големи обувки. Момчетата се спогледаха и без да ме изпускат от поглед се отдалечиха. Не зная кой беше повече изненадан – те или аз. Бях очаквал да ме съборят и да ме довършат, а то какво – размених скъпите си, непригодни за студа вещи за топло яке и топли обувки. Трябваше ми много време, за да осъзная, че Провидението ми подаде ръка в този момент. Но тогава бях отчаян и мисълта ми ме водеше към една цел – освобождението от вината и болката.
Намерих подходящо място, където щях да скоча от високо и където реката беше достатъчно дълбока. Усещах как една невидима сила ме притегля към почти гладката водна повърхност. Представях си за стотен или може би хиляден път как прикляквам и се оттласквам от брега, как след миг цопвам с плясък в реката, как дрехите ми натежават от ледената вода и ме дърпат надолу, как инстинктът ми крещи да се боря, но аз не помръдвам, а бавно се спускам все по-надолу и по-надолу, как дробовете ми крещят за въздух, а аз отварям уста и поглъщам водата около себе си докато изгубя съзнание… Времето беше спряло. В съзнанието ми възкръсваха щастливите моменти от живота ми, но на фона на престъплението ми те горчаха. Най-после буцата в гърдите ми се втечни и се заизмъква през очите ми по парещи пътечки по страните ми. Някаква кратка сирена ме върна в реалността. Денят беше пропълзял незабелязано. Сирената пак се включи. Озърнах се и я видях. Полицейска кола спряла на метър зад мен. През запотените стъкла ме наблюдаваха с досада двама млади полицаи. Помислих си: „Или сега, или никога!” Обърнах се към реката и понечих да скоча… И тогава разбрах… осъзнах, че не мога да го направя… Осъзнах, че съм С Т Р А Х Л И В Е Ц. Обърнах се рязко и се отправих към стъпалата, водещи обратно към градската шумотевица. Полицаите бавно се отдалечиха в друга посока. Когато ги изгубих от поглед се свих под стъпалата и плаках с глас. Повярвах, че Бог толкова ме ненавижда заради това, което сторих, че не иска да ме прибере при себе си. Повярвах, че имам друга присъда – да умра от премръзване или от глад. Но никоя присъда не беше достатъчна, за да изчисти стореното. Извиках с всичката ми останала сила: „ Господи, приемам присъдата ти! Прави с мен каквото искаш, само ме изчисти от греха!”. После съм се унесъл, а когато се събудих бях скован от студ. Трябваше да се раздвижа. Тръгнах нанякъде, като отбягвах районите, в които някой можеше да ме познае. Когато намерех закътано местенце се свивах, за да си почина. Край мен минаваха различни хора: някои се правеха, че не ме забелязват – с тях се разбирах най-добре; други със съжаление в погледа ми подаваха монети – аз извръщах глава – някои притеснени си прибираха монетите обратно и аз им бях благодарен, а други се навеждаха и оставяха монетите до мен – тогава побеснявах – проклинах ги с прегракналия си глас и ги замерях с монетите и каквото друго докопам, те бързо се отдалечаваха смаяни – сигурно ме мислеха за луд, а и аз не бях сигурен дали не съм. Мразя парите – заради тях изгубих жена си, заради тях изгубих дъщеря си, заради тях погубих живота на невинни деца, заради тях сега единствената ми надежда е смъртта. Проклети да са всички, които ми подхвърляха пари. Но още по-проклети нека да са тези, които ми оставяха храна – аз чаках ако не бяла, то поне гладна смърт, а те с тяхното човеколюбие ме лишаваха от втората. Бях непрекъснато гладен и когато някой ми подадеше храна не можех да устоя и ѝ се нахвърлях. После ставах отново и кръстосвах улиците. Не можех да се задържа никъде, защото всяко късче от града е разпределено между клошарите, а те си пазеха територията с всички средства. Обикалях като в просъница. Нижеха се часове, дни, нощи… Аз само чаках божията милост. Но тя дойде при мен не такава, каквато я очаквах. Прогонен от поредното си убежище обикалях без посока. Когато пресичах улиците не се оглеждах – все си мислех, че мога да измамя живота и да го хвърля под гумите на някоя профучаваща кола. Но често чувах резки спирачки, усещах полъха на приближаваща кола и чувах цветистите ругатни на шофьора. Някъде в дълбините на сънното ми състояние се зараждаше искрица съжаление и отминавах нататък. В полумрака някой ме хвана здраво за лакътя и ме повлече напред. Полусънното ми състояние не ми позволяваше нито да реагирам, нито да разбера какво се случва. Пък и какво ли ме засягаше?! Човекът ме спря пред някаква врата и я отвори. Още преди да успея да привикна с облялата ме ярката светлина, той ме натика вътре. Подхвърли ми една чанта и каза:
─ Изкъпи се и облечи тези дрехи, а твоите ги изпери. Не излизай – аз ще дойда да те взема.
Намирах се в малка ослепително бяла баня. От огледалото над мивката ме гледаше измършавял, остарял и намръщен мъж с празен поглед. Очите му бяха неприятно изпъкнали и бавно се изпълваха с удивление. Под плетената шапка с неопределен цвят стърчаха сплъстени кичури, а под тях се подаваше почерняло от студа чело с дълбоки бръчки. Кожата по скулите му също беше загрубяла, а устата му се скриваше от провиснали кичури мустаци. Брадата му беше избуяла на места, а на други липсваше, но като че ли не стигаше това, че беше и рошава. Трябваха ми няколко мига, за да разбера, че това съм аз. И родната ми майка нямаше да ме познае. Е, имаше някаква прилика във формата на носа… Ужасна смрад се завихри около мен като мараня. От топлината в банята и скованите ми пръсти на ръцете се отпуснаха болезнено. Побързах да се съблека, влязох под душа и разстелих дрехите си под струята му. Провидението отново ми даде знак, че Бог няма намерение да ме прибере при себе си. Този път го проумях. Нямаше друг начин – наказанието за моят грях можеше да бъде само едно – смърт. Щях да чакам колкото е необходимо. Обръснах брадата, дори си измих зъбите – моят благодетел беше помислил за всичко. Дрехите, които ми беше приготвил бяха старички и закърпени грубо по мъжки, но пък топлеха. Леко ми прилоша и отворих вратата. Навън ме чакаше добродушен, леко закръглен около 60 годишен мъж. Заведе ме в някаква малка стаичка с легло, маса, телевизор и един стол. Когато се поогледах разбрах, че се намирам в газ станция. Кольо ми обясняваше как ме е видял два пъти да минавам от там и решил, че третият път ще ме покани. Дежурството му било 24 часа и след два дни пак е на смяна. „Всеки път си добре дошъл, но гледай да е по тъмно, за да не стигне до шефовете и да изгонят и двама ни.” Изсуши дрехите ми в микровълновата и не спираше да бърбори за живота си, но на мен ми стана едно уютно и без да усетя съм заспал на леглото. Когато ме събуди навън се развиделяваше. С извинителен глас ми съобщи, че е време да дойде колегата му, за да поеме следващата смяна. Подаде ми грижливо сгънатите дрехи в една чанта, плик с малко храна и ме изпрати. Исках да го прегърна, но това не беше по мъжки. Стържещият ми глас едва успя да смотолеви „Благодаря!” и…отново се озовах на улицата. Но светът изглеждаше по друг начин. В мен беше узряло решение – щом е явно, че ще се живее, то нека да е поне с малко достойнство. След доста унизителни ситуации най-после попаднах в един плод зеленчук с бременна собственичка, която се съгласи сутрин да помагам в разполагането на стоката отвън и вечер да я прибирам срещу някаква храна. С няколко „рушвета” успях да си извоювам мястото до стъпалата на университета от клошаря, управител на района. Всяка трета нощ се къпех, перях, бръснех и спях в легло… И един ден се появи ти. Едно хилаво, но упорито девойче с очила. Помниш ли?
─ Как да не помня! – засмя се Звезда – Два дена те подкупвах с кафе, а на третия когато приклекнах да оставя чашката до теб ти ме сграбчи за лакътя като с клещи и изръмжа в лицето ми: „Какво искаш?” Едва не изпищях.
Двамата се засмяха, а смехът на мъжа премина в немощна кашлица. Бяха седнали в основата на ореха и облегнали гърбове на ствола му. Той беше изтощен и болката беше изписана на лицето му. За да го разсее момичето продължи весело:
─ А помниш ли по-нататък? Когато ти казах, че пиша дипломна работа „Живота на клошаря – избор или принуда” ти ми се изсмя. Басът ти ми се заби в сърцето като чук: „Ако искаш да разбереш как живее клошаря, трябва да станеш клошар!”
─ Помня. Помня как на следващата сутрин се появи с овехтели дрехи и седна до мен. Бог ми е свидетел, че направих всичко възможно да те прогоня, но ти се оказа много упорита. Извади някаква кутийка, сложи я пред себе си и обеща да ми платиш наем за мястото. Тогава вече ми влезе под кожата.
─ Още тогава ли? Защо тогава не ми каза името си?
─ Е, Бюти, всичко си има граници.
─ На това граница ли му викаш? Когато те попитах ти ми се озъби:” Викай ми Клошар, ако не ти хареса си избери нещо друго, например Манстър, или Одиъс, а може и Мискринт. Още съм ти ядосана!
Мъжът се усмихна иронично:
─ Така ли? Не бях забелязал. – но усмивката му бързо угасна и той сведе поглед надолу – Скоро всичко ще свърши. Ще понеса всяка болка, защото съм си я заслужил. Защото тя ще изтрие греховете ми.
© Мая Миленкова All rights reserved.