Мокачино с лед

Част 2

Беше август... Една от онези спокойни, задушевни летни нощи.

 Амалия се събуди, треперейки. Пак бе сънувала него.

Единствения, който се вгледа нахално в наглия ù поглед и видя много повече, видя всичко...

Андрей привидно бе съвсем обикновено двадесетгодишно момче. На моменти дори приличаше на глупак. Всичко беше с цел. Умело заблуждаваше околните, че не му пука за нищо.

За краткия си живот бе преживял доста и се бе научил да познава хората. Знаеше, че често нещата не са такива каквито изглеждат. Искаше да открие човек, който да го разбира, подкрепя - човек, с който да може да разговаря за това, което чувства.

Да, той бе най-чувствителният човек, който Амалия познаваше. По-късно тя осъзна, че това може би бе единственият човек, който познава...

В Андрей се преплитаха няколко свята. Обичаше силно и мразеше до болка. Амалия не знаеше какво може да очаква от него. Това я увличаше... Като малко дете тя се заиграваше и не осъзнаваше колко дълбоко нагазва. Писнало ù беше от предвидими мъже, които биха направили всичко за нея. Такива имаше много, но тя искаше нещо различно, нещо също толкова странно и интересно, колкото самата тя беше.

Андрей бе имал много жени и бързо разбра, че у Амалия има нещо, което диво го привлича. Не знаеше дали е грубостта, с която се отнасяше към мъжете или факта, че не можеше да разнищи личността ù просто с един разговор, защото тя винаги умело се измъкваше. Но беше сигурен, че иска да опознае това момиче.

Всичко между тях започна да се случва бързо – нещо нехарактерно и за двамата. Бяха еднакви, а постоянно се учеха на нови неща. Харесваше им факта, че можеха да се огледат в душата на другия и да видят себе си. Обичаха се и се ревнуваха. Нараняваха се непрекъснато. Сякаш не можеха да са заедно, ако не си причиняват болка. Чувството в определен момент да са подвластни на другия им харесваше и въпреки това и двамата искаха да контролират нещата.

Контрастът в чувствата и отношенията им бе невероятен. Обичаха се и се мразеха и тези чувства се преплитаха неуморно като бодлива тел, която нараняваше сърцата им всекидневно... и им вдъхваше нов живот.