Черното куче, беше кафяво, но от това разстояние изглеждаше черно, може би защото беше мокро и караше козината му да лъщи в тъмен оттенък.

То гледаше тъжно. Такава си му беше физиономията. Един път не видях да се усмихне.

Около него се носеше миризма на мокро куче.

Миришеше на стара ръждясала ламарина. Всички кучета миришат така когато се намокрят.

Кучетата, по принцип и по специално това, намираше голямо удовлетворение да лежи по средата на черния селски път, точно до локвата, а дъждът да се сипе отгоре му в порив след порив. То или не го виждаше, или бе решило да не му обръща никакво внимание.

Само вдигна крак като ме видя и започна да се ближе между чатала в знак, колко сме си близки.

Доближих се до него, погалих го по мократа козина, после го стиснах по-силничко около врата, почесах го тук, там, и играта започна.

Тия животни са като деца, или децата са като животните, не знам, но кучетата бързо се разиграват, и после също като децата е много трудно да ги укротиш.

То беше улично, и беше на всички, понеже всеки му хвърляше по нещо. Отдавна изоставено, но видимо не тъжеше.

Черното куче много обичаше да спи, да гони котки, както и да посреща, и да изпраща хората.

Като тръгнеше да бяга изглеждаше много смешно, защото поради някаква причина бягаше леко настрани. Да кажем, че имаше някаква несъосност между предната и задната ос. Аз не му се смеех много, и така бяхме съумели да запазим взаимно уважение.

Много се радваше на хората.

Един път заради храната, но най-вече заради компанията, мисля си, а сигурно и за това, че по някакъв начин то се чувстваше полезно, въртейки се около тях.

Кучетата обичат да са полезни – това е нещо, което е в кръвта им.

При все това то си беше харесало един човек, и най-много подскачаше при вида на неговата кола, а после цял ден обикаляше около него.

Мотаеше се в краката му, играеше, а когато му омръзнеше си намираше удобно място, навиваше се на кравай и изпадаше в любимата си дрямка.

Стойката кравай, която те заемат е много интересна, защото си навиват носа под опашката, свиват се, за да сведат топлотделянето до минимум и заприличват на кълбо. И тъй като от лични наблюдения знам, че кучетата също като хората пърдят, винаги съм се чудел как се справят с този проблем,.

Но както се казва – проблема си е негов.

Ако питате мене – мокрото куче живот си живееше. На такава свобода като неговата нито един човек не можеше да се радва. Със сигурност не и аз, понеже не се виждах крайно щастлив, легнал до локвата. Разглезена порода съм.

Уличното куче е най-свободната душа на тази планета, казвам ви.

 Ако иска ще спи, ако иска – няма да спи. Ако иска ще гони котките, ако не иска – само ще гледа как се размотават под носът му.

Виждал съм го да седи с часове неподвижно, и да дебне някой гущер в тревата, после да скочи с две лапи напред, да опише дъга, и ако не го хване, да остане така неподвижно, в стойка „ей сега та гепих“  още един час. Това куче имаше железни нерви.

Аз сега говоря така сякаш му знам  и кътните зъби, но не си мислете, че е вярно. Много трудно се влиза зад черните очи на куче.

Гледал съм в тия очи, и съм се чудил какви ли хилядолетни тайни се крият, стаени зад тях, запазени и съхранени много от преди човешкото време.

Обаче черното куче е умно, и не си издава тайните. То седи, и те гледа, и от време на време ти удря един език по ръката за заблуда.

Мен обаче не може да ме излъже.  Старо куче съм аз, продължавам да гледам в тях и след малко виждам пантери в  черни нощи, ягуари и мастодонти, чувам някакъв смехоподобен крясък на хищник, или друг звяр, който даже не знам какъв е, но тръпки ме побиват.

Виждам неистовото желание да оцелееш на всяка цена в тази праисторическа джунгла, и виждам, че точно това е  онова нещо което събира глутницата заедно, защото заедно са по-силни.

И накрая в тия очи виждам човека.

В същност виждам себе си, и как гледам тъпо, защото черните очи на кучето са като огледало.

Хората и кучетата много си приличат.

И двата вида все са гладни.

Ако ги оставиш могат да спят и да се излежават по цял ден.

Когато ловуват, или каквото и там да правят предпочитат да са на група.

Играят.

Всяко си има характера, както и настроенията.

Познавам дъщерята на черното куче, защото то беше женско, която мога да кажа нямаше нищо общо с майка си като характер.

Гледат си малките, даже ги учат и ги възпитават.

И ние, и те сънуваме, и още как.

Гледал съм го как спи и тича, как мята крака и бяга от нещо, как скимти докато спи, и да – как хърка.

Да продължавам ли с приликите, ясно е, че сме от един дол дренки.

Забравих нещо много важно – и двата вида гледат  умно, дори и нищо да не знаят.

Общо взето това е което знам за кучето, чийто силует виждам когато вляза в селото, ясно очертан на фона на пътя. Не е много.

Но едно нещо знам със сигурност.

Черното куче, което в същност бе кафяво беше вярващо.

То вярваше в човека до степен, която не допускаше мисълта, че можеше да бъде изоставено от него.

Просто кучетата разсъждават в други категории.

Само човек може да измисли история от типа на Адам, Ева, изгонването от Рая, и тинтири-минтири.

Изгонен, друг път.

Пратен си на приключение, казано по кучешки.