Откакто се случи трагедията с приятелката му, започна
работата му по храма. Издигаше го сам със собствените си
ръце. Не купуваше материали, цепеше тухли от скали. Изпи
се, мускулите му се издължиха, нацепиха се в дълбоки жилки,
загарът ги правеше почти животински, какъвто често беше
погледът му и за да угаси дивият пламък в него, грабваше
чука и длетата и цепеше следващият, и следващият каменен
блок. Минали бяха много години, не помнеше ясно колко.
Живееше в безкрайно настояще, в следващия ден, в който
трябваше да се бори с болката и тежката физическа работа, с
яростните си мисли, с умората, със спомена си за нея.
Предстоеше им брак, щеше да се случи до два - три месеца.
Подозираше и че е бременна. Усмихваше му се различно,
по-богата беше усмивката й, по-женствена. Нещо криеше, а тя
бе по принцип много открит човек. Отишла е при дядо си,
трябвало е да го види как е, да предложи да слезне в града.
В планинското селце не можеха да се полагат достатъчно
медицински грижи за стария човек. Какво е търсила толкова
далеч от селото сама, бе ясно. Наслаждавала се е на
природата. Малко дни имаше на спокойствие. Долу в града
живееше в шумен квартал, работеше като учителка в средно
училище, имаше си конфликти с колежките и директорката,
заплашваха я и наркопласьори, които сама намери кураж да
разкара от двора. Веднъж даже един мотоциклет мина
заплашително близко покрай нея по тротоара. Продължаваше и
да следва. Понякога мяташе настрани и учебници, и проблеми,
смееше се като дете, напиваше се, любеше се като за
последно, едва я задържаше да не направи нещо от рода да
чупи прозорци на ученици или да се замонаши. “Пак
закъснявам. Все ще закъснея. Тези, които бързат, все
закъсняват. Светът си има една скорост, те друга, забавят
ли се, за до го изчакат, ги прегазва. Избързат ли, стигат
до стойности, които все още не значат нищо.”. “Стига,
философче, живей.”. “Това се опитвам. Ама те обичам, да
знаеш.”
Обичаше и природата. Там скоростите и дребнавите сблъсъци не
значеха нищо. Чувствала се е в безопасност. Не е
предполагала за бракониерите, които в забранен сезон
отсрелваха сърни. Защо са и посегнали? При всички случаи
бяха хора с положение. С власт, с пари, с богато ежедневие.
Не им е липсвала интимна компания, но там изглежда им е
заприличала на сърната, забраната която нищо не значи за
тях, беззащитната плаха красота. Възбуждащо. Бягала е,
катурнала се е в едно дере. Не се е наранила. И там ловците
са продължавали да я преследват. Падала е, драскала се е по
дърветата. Цялата е била раздрана. Едно момче от селото е
чуло виковете за помощ, с колелото е стигнало за минути.
Всички са научили. Всеки се направил на глух. По-късно тя
се е прибирала разкървавена. Движела се е като призрак. При
паданията или от ударите на насилниците е получила мозъчната
фрактура, която се превърна в причина за смъртта й. Никой не
й помогнал. Историята се разчу. Тузарските синчета се
отърваха с условни присъди, но дали мразеше тях или всички,
които не са й помогнали, или всичко изобщо, не разбра.
Смяташе да направи със селяните това което те сториха с
него, да причаква съпругите и дъщерите им, да ги изнасилва
и да ги убива. Стори му се жалко отмъщение и тогава реши в
една висока поляна, която се вижда от селото, да издигне
храма. Нека го гледат всеки ден и си спомнят за позора и за
това, че един ден ще застанат и пред Божия съд.
Първата трудност беше, че населението беше смесено. От
различни вероизповедания. Само християните бяха
привърженици на три различни общности. Чуждоземни пастори
минаваха и привличаха към своите учения колебаещи се, други
останаха верни на традицията и родната си религия, но
по-голямата част от жителите бяха мюсюлмани.
Нямаше как да направи компромис, но не можеше да спре да
строи храма. Иначе беше погубен. Без да мисли, без проект,
той го създаваше. Сам направи пътя, покри го с чакъл,
преконструира старата си кола в полутоварен автомобил с
който транспортираше по-често провизии и материала, които
не можеше да извлече сам. Хората първо коментираха. Някои в
началото тръгнаха дори да му помагат, имаше и такива които
доста се промениха. А един, който година по-късно почина,
преди да започне всекидневно и прогресивно да гасне, да
отказва храна, да не излиза от дома си и да се оплаква от
отпадналост, му помагаше около седмица. Когато се върна,
беше станал по-мълчалив. Успя троснато да обясни в
кръчмата. "Молих му се като на Господ, молих му се да ми
прости, няма оправдание, но има прошка, нали има." Никой не
му отговори, цялата кръчма млъкна за минути, както странният
строител беше мълчал една седмица. "Нали има прошка, бе,
хора!". Някой започна тълкуванията си по религията, която
изповядваше, друг заспори с него и нещата отлетяха далеч от
прошката, а преминаха в схоластични таралежения. "Този там
горе е най-жестокият човек. Най-жестокият."
Един изпростял старец се захили и го попита за кой "горе"
става въпрос, за оня на високата поляна или другият, който
е по-горе.
Изпсува го в отговор. Излезе, повече не го видяха в
кръчмата. Рядко го срещаха и навън из селото, а след година
го погребаха.
А строителят продължаваше дейноста си и сам. Спряха вече и
да го одумват. Цялата история на чукарите е свързана с
болка, насилие и проклятие. Щеше да се добави още едно.
Проклятие във форма на храм. Започнаха да го приемат
естествено. Преиначаваха историята, разкрасяваха я и почти
повярваха, че безразличните хора са живеели преди столетия,
в други времена, когато са били смазани от чуждата воля и са
нямали своята, за да решат кое е вярно. А храмът продължи да
се издига. Минаваха години. Работеше и зимно време.
Не приличаше вече на човек. Беше загубил голяма част от дар
словото си. Повтаряше молитвите, които знаеше, отзад -
напред, отпред - назад. Повтаряше ги не защото толкова
силно вярваше, но не искаше да си спомня за нея, а му
припомняше всичко. Сърната, която видя веднъж. Дърветата,
които сечеше за подпори. Детските гласове пролетно време,
защото му напомняха, че има училища. Напомняха му и
страхливите погледи на хора, които случайно се озоваваха
близо до това място, поведени от стадото си овци или за да
търсят подходящо за отсичане дърво. Дълги години му бяха
необходими, за да престане да чувства и сексуална възбуда.
Все пак допреди това беше един здрав и нормален млад мъж.
Не искаше да си спомня, че има други жени, че в живота има
и други имена и не е свършил с нейният. Грубо беше,
садомазохистично, абсурдно, но го интерисуваше само
отмъщението и то му помогна да надмогне физиология, разум и
душа. Вътрешната борба обаче в крайна сметка завърши
наравно, тя уби човешките желания, но го лиши и от
демоничната омраза. Вече не ги мразеше, без да им е
простил. Но храмът бе почти издигнат и не можеше да си
позволи да не го завърши, затова си повтаряше, че трябва да
си получат заслуженото, да има възмездие. Мисълта, че един
ден ще се молят за душите си в неговия храм, го крепеше и
той не можеше да изостави надменността си, защото без нея
нямаше да успее да завърши храма. По-късно се наложи да им
прости. Постройката беше завършена, напомняше леко и на
православен храм и на джамия, и на семпла молитвена сграда
в бяло, в която се молят различните представители на
протестантски учения. Не можеше да сложи над купола нито
кръст, нито полумесец, а мисълта да сложи сърце му се стори
безвкусна, кич. И да отблъсне всички богомолци.
"Над купола ще са само голите чукари, които помнят.”-мислеше
си.-“Но аз трябва да забравя, защото издигнах този храм с
омраза и това не може да е истински храм.”
Тръгна из горските пътеки. Забрави за строежа. Плачеше и се
смееше. Осъзнаваше, че е издигнал храм на дявола, храм на
човека. Че е измамен от себе си и е част от всички тези,
които съсипаха живота му. Взе решение да го изгори, да го
разруши. Всичко беше свършило, вече не мразеше, единствено
между тухлите бе вградил омразата. С тежък физически труд,
лишения и двадесет години от живота си беше преодолял
болката и не си струваше да продължава. И все пак храмът
стоеше предизвикателно незавършен. Много хора, които
помнеше в началото, вече си бяха отишли, селото оредяваше.
Миграцията не прости и на този район, имаше малцина старци,
младите, едва навършили пълнолетие, хукваха към градовете.
Помисли си горчиво, че строи храма за себе си и никой няма
да влезе в него. Изтекоха още десет години, а той променяше
вътрешната архитектура, махна иконите които беше събирал,
купувал при всяко слизане в градчето. Не бяха осветени, не
бяха канонични и рисувани на килограм. Не бяха икони, а
картинки. Без да взема уроци и без никога да е рисувал,
започна сам да се опитва и постигаше неочаквани резултати.
Накрая реши да не поставя и своите икони. Тях пазеше като
картини. Но това, което реши да е в храма, беше нейният
образ. Неканонизираната светица, безименната. Отнетата
любов. Съзнаваше го вече. Той не обичаше. Какъв е този храм
без любов?! Започна да събира цветни камъчета за мозаичния й
портрет. Бавно, методично, не бързаше. Покрай камъчетата
искаше да си спомни лика й. В това време селото се
съживяваше. Заради лечебните свойства на водата, в която
извираше в близки райони, се издигаха нови вили, построи се
и мотел. Започна да се строи и сградата на нов център за
рехабилитация. Предпреимчив човек пусна в действие мини
водноелектрическа електроцентрала, а друг си направи
рибарник. Радваше го съживяването. Започна да слиза за
провизии в селото. Някога не пазаруваше оттук, а товареше
колата си за по-дълъг срок от града. Тези хора вече бяха
други. Не знаеха дори историята му правилно, а разкрасена.
Имаше я пак жената, но тя решила да става монахиня и той
искал да й докаже, че неговата любов е храм. Но тя се
поминала и не видяла това. Други говореха, че просто е
особняк. Трети го почитаха като свят човек. Появи се и
журналист. И когато се опита да пресъздаде историята си,
разбра, че не може, заговори за птичките и за дърветата.
Разказа нещо, което предизвика голям интерес.
-Дърветата около поляната са общество и то може да общува с
човешкото. Научих се да ги разбирам, те ми казват кога
някое се е разболяло и моли да бъде отсечено. Говорят ми.
Въобразяваше си, просто откриваше дърветата, но на
вестникаря това много хареса. И читателите бяха изглежда
очаровани, защото в мотела започнаха да се появяват и хора,
дошли тук с единствената цел да се срещнат с отшелника.
Понякога отвързваше езика си, друг път се скриваше в гората.
Искаше да си спомни чертите й и продължаваше да събира
цветните камъчета. С промяната, с годините напълно забрави,
че омраза бе причината да започне строежа на храма, но
загуби представа и за чертите й. Искаше да ги създаде
отново, от отломките, но колкото повече мозаичният й
портрет заприличваше на истинското й лице, толкова по-близо
бе до болезненото си минало и несъзнателно променяше чертите
й.
Хората празнуваха Великдени и Коледи, слизаха до града,
посещаваше всеки своя храм, а неговият продължи да е
затворен и незавършен. Затворен за хората, затворен за
душата му.
Вече го почитаха като съвременен духовен учител. Наслада
носеха притчите, които импровизираше и забравяше след това.
Младият мъж отдавна бе погребан под закаленото, но вече
безстрастно тяло, но той сега чувстваше още по-голяма
пропаст между себе си и света, отколкото беше омразата.
Една нощ реши, че е завършил мозаичния портрет. Лицето на
една нежна Богородица го гледаше, кореше го и му прощаваше,
с което се чувстваше още по-тежко укорен.
Храмът беше завършен. Текнаха сълзи от лицето му. Искаше да
благодари на Бог, че му е дал сили да дочака този ден.
Развълнуван, излезе от храма навън. И извън храма отправи
благодарствената си молитва.