Момчетата често ходеха в полето. Поставяха капани за птички. Ловяха ги и ги носеха на един човек. Той им даваше паричка за всяка птичка.

Малкият Митко все молеше батко си да го вземе с тях, но все не го искаха големите момчета. Омръзнало им беше от молбите му и един ден го поведоха със себе си.

Колко голямо се стори на момчето това поле. Всичко му беше  интересно. И той можеше да лови птици. Видя първата хваната птичка да се мята в мрежата. После и в кафезчето пак се блъскаше с цялото си тяло, но забрави за това, когато вечерта

 чичкото им даде паричките. Мушна своята в джобчето си. Даже вечерта я сложи под възглавницата.

Заспа и сънува сън, че е малка птичка, хваната и сложена в кафез - златен кафез. Но той не искаше този кафез. Искаше да излезе навън - на свобода да е искаше. И се мяташе в съня си. Извика и се събуди. Стана и тихо се облече. Взе паричката и излезе навън. Знаеше къде чичкото сложи кафеза. Лесно го намери. Нищо лошо не извърши - само отвори вратичката на кафеза, да може птичката да отлети.

Извади паричката и я постави там - чичкото да си я вземе обратно. Не му трябва на Митко такава паричка. А птичката? Птичката да си лети на воля. Прибра се вкъщи, легна и заспа. Засънува, че лети, лети.

А най-хубаво е да летиш насън.