- Mислиш ли, че е щастлив?

- Вероятно.

- Но той не познава никой.

- Но се усмихва.

Те останаха загледани в момчето на пейката срещу тях. Седеше там от една седмица, съвсем сам. Смееше се на всичко и всички - всъщност, беше най-усмихнатият човек, който някога бяха виждали. Личеше си, че беше бавноразвиващ се, но какво от това? Те започнаха да идват тук само за да го гледат. Той им вдъхваше спокойствие. Или по-точно погледът му, пълен с неведение от заобикалящата го жестокост.

- Дали трябва да поговорим с него? Може пък да е избягал отнякъде? Ами ако е в опасност?

- Кали, остави човека, виж го как се радва.

- Но може...

- Представи си, че както се прибираш у вас, в тролея към теб се приближат двама доста притеснени непознати и започнат да ти говорят непонятни за теб неща. Как ще се почувстваш? Различно, нали?

- Наско, друго е...

- Не е, слънце, той е човешко същество точно като нас и има нужда от спокойствие.

Калина млъкна. Момчето наистина изглеждаше щастливо по свой собствен начин. Слънчевите лъчи се отразяваха в зелените му очи, а косата му - на пръв поглед в безобразен вид, вероятно беше точно на мястото си, точно в тази форма. Той беше тип човек, който другите подминаваха, защото искат да хапнат пица, да отидат на кино, бързат за бизнес среща или просто не се занимават с ‘ненормалници'. На въпросното момче не му правеше впечатление. За него имаше позитивност в целия свят и цялата Вселена - нищо нямаше да го спре да се усмихва. Просто така, обичаше. И ако другите го мислеха за луд, тяхна си работа. Животът беше прекрасен - имаше си неговите пеперудки, жълти цветя и малки облачета. Това стигаше. Какво друго да искаш? Къща? Та нали имаше поляни... Кола? Ами краката за какво са ти дадени?... Пари? С тях не можеш да си купиш щастие.

- Мило, виж... виж го как гледа. - прошепна Калина след минута.

Наско се засмя.

- Гледа като човек, който е доволен от това, което има.

- Но какво има той?

- Като се замислиш, това момче има най-голямото богатство. Неговият свят може би е по-красив от нашия - сигурно няма убийства, зверщини, кражби, лъжи... Сигурно там е хубаво. Представи си само - ние всички сме луди.

- Така ли?

- Да. Как може да вършим всички тези ужасни неща? Изневеряваме, лъжем... А той просто има всичко. Живее някъде в облаците, далеч от човешките работи. Може би и ние трябва да направим така. Защото според мен той знае нещо, което ние не знаем и това му дава вътрешен мир. Ние никога няма да разберем какво е то и ще си умрем в тревоги.

Калина примига. Отново обърнаха поглед към съществото срещу тях. От седмица не беше казал и дума, просто се смееше. Понякога с глас. Какво ядеше това момче?Къде спеше? Имаше ли при кого да отиде?

- Жал ми е за него. - промълви Калина. - Колко ли е самотен? Няма никакви приятели, не общува с никой...

- Напротив, мило. Не е самотен. На него всички са му приятели. Дори хората, които го отминават. Казват, че лудите ги закриля природата. Тя също го обича. И ние го обичаме, но не го осъзнаваме.

- Знам само, че ми е мъчно за него.

И двамата въздъхнаха.

- Това е проблемът - продължи Наско.

- Кое?

- Това.

- Това?

- Да, никой в днешни дни не се вслушва в сърцето си. Никой не знае какво иска и за какво живее. А този човек... погледни го. Той мисли със сърцето си. Достигнал е висини, които не можем. Той знае, че това, което му трябва на всеки, е любов. Не виждаш ли?

- Кое?

- Той се опитва да предаде своята любов чрез многобройните си усмивки. Сигурен съм, че на почти всички тези хора, които минаха покрай него днес, им е провървяло в нещо или просто са разбрали колко много обичат някого. Всички се обичаме.

Калина започна да се смее толкова високо, че момчето обърна поглед към нея.

- Говориш като хипар.

- Дори те са били прави. Просто онова нещо с наркотиците не е било правилно... Но идеите им са били правилни.

Тя стана.

- Хайде. - хвана го за ръка момичето. - Да отидем при него. Виж как ми се усмихва. Нали каза, че се обичаме? Хайде, искам да му кажа колко много го обичам.

- Не мисля, че е добра идея - задърпа се Наско - Просто го остави на мира...

- Не, той иска да идем при него. Хайде, моля те... Искам да се запознаем.

- Добре...

Калина изприпка първа на отсрещната страна на алеята и застана пред непознатото момче.

- Здравей - каза тя широко усмихната.

Той помълча.

- Здравей... - каза момчето съвсем тихичко след малко.

- Аз съм Калина. Твоето име как е?

- Аз... Митко - каза момчето, пак след известна пауза. Не спря да се усмихва.

- Виж, Митко... Нямаш нищо против ако с приятеля ми Наско поседим при теб, нали?

- Не - отвърна той.

Двамата се настаниха удобно на пейката до него. Митко продължаваше да гледа със същия поглед и да се усмихва широко.

- Митко... Кажи ми за това, което си мислиш - заинтригува се Наско.

- Цветята - каза Митко, смеейки се - Цветята са мои приятели. Те са красиви.

След което изпляска шумно и загледа в земята.

Калина и Наско се спогледаха. Това момче наистина знаеше нещо повече от тях. И те искаха да го научат.

От този ден започнаха да се виждат всеки ден с Митко и да говорят с часове - за небето, за звездите, за птичките, за всичко, което им хрумнеше... И наиситна научиха много.