Идва един момент в живота ти, когато спираш да чувстваш болка. Дали е защото изпитваш огромно щастие, или защото просто си свикнал със нея? Дали е само заблуда на твоето въображение, или наистина се случва? 
Когато дойде този момент, част от въпросите, които си си задавал сам на себе си толкова дълго време, намират своя отговор. За най-важните обаче, все още и дума не откриваш.

Когато настъпи този момент, започваш сам да се питаш. Истинско ли е, или не?  Наистина ли ти се случва? Наистина ли се чувстваш добре? И отговорът се свежда до един. До нещо, което те прави щастлив човек. 
Бореше се толкова дълго време с болка, омраза и сълзи. Със сърцето си, разума, със самия себе си дори. И даде всичко само за един миг. Миг, който никога не би се изтрил от паметта ти. Миг, който те върна от ада и те изпълни със радост. И все още едва вярваш, че усмивката на лицето ти е истинска, а не фалшива. Че небето над теб е ясно, като след проливен дъжд. Че болката в сърцето ти я няма. 
Идва един такъв момент в живота ти, когато най-малките неща са най-ценните мигове за теб и ти наистина го осъзнаваш. И чувстваш дълбоко в сърцето си  всяка мила дума, всеки жест, всяко нежно докосване. След толкова години на дъното, останал почти безсилен, един миг те върна към чувството, когато бе дете. Защото единствено след най-голямата изпитана болка си способен да усетиш най-истинското щастие. 
И когато наистина е дошъл този момент, единственото, което трябва да направиш, е да споделиш това щастие, защото всеки има нужда от топлина и любов. От нежност и повече усмивки. Защото това са хората, които обичаш и би направил всичко, възможно и невъзможно, за да бъдат добре.