Ден като всеки останал.
С нищо по - различен, но и по нищо приличащ на другите.
Ден, който започваше с минусови температури навън и високи градуси в душата, защото там се беше наместила ти.
Онази частичка от мен, която притреперваше всеки път, когато някоя мисъл за теб минеше през главата ми.
Редовете ми стояха кротки, потънали в очакване думите ми да се разлеят върху тях изливащи се със силата на най - разрушителната природна стихия.
Такава, която опустошаваше всичко наоколо, оставяйки спомена за това, което е било и какво е можело да бъде...
Усещането беше сякаш кокалестите пръсти отново се бяха присегнали към мен.
Едната ръка галеше косите, докосваше устните, а другата, проникнала право в душата, държеше сърцето ми.
Смесените чувства преливаха.
Държеше ме на ръба на живота и смъртта.
Или пък доброволно бях застанала там, готова да скоча?! ...
Така ли бяхме устроени човеците?
При най - малкия допир на слънчева светлина бягахме през глава, защото топлината, която се зараждаше в нас разтопяваше ледовете ни.
Страх ли беше това, което изпитвахме? Или от това, което можехме да изпитаме, или някой да изпита към нас?
Искахме да усещаме, но и най - малкият допир зараждаше в нас усещането, че ще бъдем наранени, предадени, дори забравени.
Страхът, на който се оставяхме взимаше превес над всичко онова, което ни караше да се чувстваме спокойни и щастливи, и правеше място на съмнението.
Съмнение, че ще ни обичат, подкрепят, разбират; че ще сме достатъчни (някъде за някого).
Точно така бяхме устроени, ние, човеците - стремяхме се да убием това, което беше в зародиш, само, защото се чувствахме в безопасност в черупката, която си бяхме създали като убежище.
Отблъсквахме, когато се чувствахме застрашени и вярвахме, че ще ни бъде по - добре сами.
Големият Джордж Карлин написва няколко оставащи завинаги в историята реда, когато губи своята съпруга. Някои от тях гласят:
"Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
Запомнете и казвайте „обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.
Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.”
Бяхме ли способни, ние, човеците, да дадем всичко това, че дори и повече без да очакваме нищо в замяна?
Можехме ли да хванем ръката, която се присягаше към нас в опит да ни докосне?
Бяхме ли готови да се оставим някой да ни дари с целите любов и нежност на света?
Щяхме ли да съумеем да следваме този, чиято душа трепереше за нас без да задаваме въпроси, оставяйки се на чувството, което ни водеше?
Какво ли щеше да е, ако приемехме, че линията на живота ни е на нечия ръка?
Въпроси, които намираха своите отговори в малките часове на нощта, докато спящото до нас тяло ни придърпваше и наместваше по себе си, заключвайки ни в най - силно/нежното прегръщане.
Припознаваш ли се в редовете ми?
Ще се престрашиш ли за онова Завинаги, което се състои от хиляди Сега?
"Чакам те, винаги явно е било,
Душата знае как Душа се чака,
към Безкрайност пътуване само,
Богу неугодно е във мрака!"