Водите на бялото езеро се оглеждаха в небето. Птиците наоколо си чуруликаха безгрижни песни. Всичко разцъфваше. Всяка тревичка наоколо ухаеше на живот. Водата беше кристално чиста. Малки рибки плуваха в нея. Песъчинките полепваха по голото тяло на момичето, което изглежда чакаше някого. Бедрата й се полюшваха нежно от лекия ветрец, който сякаш  целуваше с допира си водата. Слънцето вече залязваше. Аз седях и наблюдавах отстрани момичето, загледано в хоризонта на небето. Очите й плуваха нанякъде в нечие, може би по-дълбоко езеро. Грабнах четката си и започнах да рисувам извивките й. Мократа й кожа проблясваше на все още силната слънчева светлина, която вече по-слабо топлеше. Някаква жаба изкряка в краката ми. Момичето погледна в посоката, където се намирах, но така и не забеляза присъствието ми. Вместо това продължаваше спокойно да се взира в нищото без дори да извръща поглед назад, към тъмните дървета. Ръката й едва забележимо докосваше вътрешната част на бедрата й. Вятърът нежно галеше настръхналата й кожа и подмяташе късата й карамелена коса ту на едната страна, ту на другата. От време на време лека усмивка проблясваше по тънките й устни, а очите й просветваха. Ръката, която невидимо я галеше, караше момичето да потръпва. Тя затваряше очите си. Зърната на гърдите й настръхваха. Лека руменина изби по бузите й. Ръката й отиваше по-надълбоко...  

Навън ставаше все по-тъмно. Виждаше се само блясъкът в очите й и тъмните очертания на изваяната й фигура. Беше толкова очарователно да я гледам в цялата си наивна порочност. Сякаш в предишен живот пръстите ми са галели точно нейната мека кожа. Сякаш краката ни са се обвивали, а ръцете ни са се обгръщали в тъмнината на нощта. И вечер преди да заспим, съм затискал косите й с раменете си. И ноктите й са се впивали безпощадно в гърба ми. И са драскали право сърцето ми… 

Сега момичето, което чакаше някого отнесено събуждаше притихналите води на вече тъмното езеро. Ритмично падаха малките камъчета. Вече не издържах. Тъгата й беше толкова опияняваща и сякаш само аз можех да я избавя от нея…

- Здравей. Чакаш ли някого? 

Момичето отново не се обърна към мен. 

- Мога да почакам с теб. 

Когато се вгледах по-близо, видях в очите й леки сълзи. Сякаш превърташе на лента спомените си с някого, който никога нямаше да дойде. Сякаш разчиташе на топлия ветрец да я прегръща вместо горещите му ръце. И се надяваше да чуе гласа му, който отдавна беше заглъхнал. Когато единственената светлинка наоколо идваше от Луната и от Зорницата, тя се изправи бавно. Дрехите й продължаваха да седят захвърлени на близкия камък. Приближих се до тях и усетих аромат, който ми беше много познат отнякъде. Сякаш от друго време и пространство. От друг живот.

Аромат на люляк и на роза. 

- Още минутка и ще бъдем заедно, любими. – каза ясно и отчетливо момичето, докато навлизаше все по-дълбоко в езерото. 

- Не! Не прави това! Недей! – опитвах се да я спра. – Моля те! 

Сякаш оставах невидим за момичето, потънало надълбоко в красотата на отминалите си спомени… 

Виках за помощ, но наоколо нямаше жива душа. Оглеждах се в дърветата. Оглеждах се в звездите. В Луната. Все се надявах някой да спаси това невинно момиче, което не биваше да си причинява това. Тя трябваше да остане тук и да продължи живота, който й беше отреден. Не биваше да го прави. Не биваше…

Докато се оглеждах безпомощен наоколо, на лунната светлина проблясна жълтата и блузка на цветчетата с прекрасния аромат, която ми беше толкова позната отнякъде. Не ми оставаше друг избор, освен да и подам дрехите. 

Водата беше достигнала почти до врата на момичето, когато видя дрехите си да плуват във водата. Тя се огледа, но когато не видя силует наоколо, стъписаното й изражение се превърна в лека усмивка. 

- Знаех си, че си някъде тук, любими. 

Сълзи от  щастие заливаха водите на притихналото езеро. Нещо в това момиче ме караше да я обичам. Сякаш беше моята любима от някой друг живот, който едва си спомнях. 

- Някой ден отново ще сме заедно, любима… 

В паметта ми беше започнал да изниква спомена за малката ни къщичка край езерото, на която идвахме през почивните дни. Спомена за русите й коси, които всяка нощ затисках с раменете си. И за ръцете й, които чакаха точно моите ръце. И красивите кафяви очи, които само мене търсеха. Тя очакваше да дойда. И аз бях тук. Прегърнах я. Целунах я. Погледнах към статива, но нямаше и помен от него. Когато погледнах към небето, една топла светлинка ме приласкаваше. Отделих стъпалата си от земята и бавно полетях нагоре. Една тъжна сълза, с привкуса на бъдещо щастие, се отдели от очите ми и падна в косата на моята любима, която се усмихваше докато обличаше блузата и полата си. Скоро пак щяхме да сме заедно…