Втора глава
Теди седеше в леглото в болничната стая. Тиктакането на стенния часовник отекваше в главата ѝ. Навън студеният дъжд продължаваше да вали. Дърветата протягаха оголени си клони като прозрачни ръце в небето. Всичко бе мрачно и сиво, а опадалите по земята листа образуваха жълто-кафява пелена на измръзналата земя. Сградите бяха сиви и безлични, наредени в редица една до друга. Сякаш някой бе отнел цветовете на света.
Теди усети студ, въпреки топлината в стаята. Потръпна едва забележимо и се сви в опит да се защити. Чакаше вече час тук сама и само картината на Мечо Пух разведряваше обстановката. Операцията бе започнала преди час. Тогава тя за последен път видя детето си. Бе плакала безутешно предната вечер, усещаше как силите я бяха напуснали. Гневът в гърдите се надигаше при спомена за предателството от нейният съпруг. Дочутите жлъчни думи, неизказаното неодобрение в очите му се забиваха право в сърцето на Теди. Чувстваше недоверие в собствените си сили. Страхът от случващото се я парализира. Понякога гледаше собственото си дете и не изпитваше нищо към него, сякаш се бе изолирала от всичко и всички наоколо.
Спомни си смътното усещане на страх, загнездило се в съзнанието от мига, в който загуби майка си. Бе малка, когато се събуди сама в празната къща. Обикаляше стаите, а нейните стъпки по олющеният дървен под отекваха. Ужасът я завладяваше все повече и повече. Тогава видя майка си да лежи по корем на леглото. Изглеждаше заспала, а Теди докосна нейната ръка в опит да я събуди. Чу собственият си неуверен глас да повтаря:
-Мамо, мамо!
Тогава видя голямото червено петно по бялата възглавница и застина. Седя така цял ден, стиснала бледата ръка в своята, без да издаде и звук, сякаш се страхуваше да не събуди чудовището, което я бе наранило.
Сега отново се върна към онзи ден, гневът се надигна в гърлото. Точно в този миг имаше най-голяма нужда от близък човек до себе си. Чудовището бе отнело тази възможност и от този момент насетне всичко се промени, светът стана студен и неприветлив. Теди остана някъде там в онази мрачна и студена стая в опит да върне загубената детска невинност.
Навън слънцето се опитваше да пробие сивите облаци със своите златни лъчи. В далечината многоцветна дъга красеше сивото небе. Тогава в стаята влезе красива русокоса дама. Зелените очи, които се усмихваха приветливо докосваха и приласкаваха сърцето на Теди.
-Всичко е наред- каза тя- Той е малък юнак, справи се страхотно! Операцията мина добре.
-Мога ли да го видя?-попита Теди.
-Веднага щом излезе от упойката, ще го видите.
Красивата дама излезе от стаята и остави Теди насаме със мислите си. Тя потри чело с ръка в опит да прогони един страх, загнездил се дълбоко в нейното съзнание. Почувства се сякаш отново бе онова малко момиче, стискащо студената майчина ръка. Там в ъгъла стоеше безименното чудовище и се присмиваше. Демонът, черен като нощта, в която се спотайваше, чакаше своя час....
Настъпи нощта, черна и беззвездна. Навън се чуваше ритмичното почукване на студените капки есенен дъжд. Големите улични лампи осветяваха тясната улица пред болница. От двете ѝ страни бяха наредени автомобили на посетителите на тази сива и мрачна сграда. Навън все още сновяха хора, забили поглед в земята, сякаш носеха целият свят на плещите си.
Теди седеше до прозореца, втренчена в тъмнината навън. Очите ѝ бяха зачервени от недоспиване. Косата ѝ бе разрошена. Тя се бе загърнала с вълнен елек, като периодично потриваше ръце в опит да прогони студа. Това така и не се случи. Ледът бе сковал сърцето ѝ, настанил се трайно в мислите ѝ. Чувстваше се сама, както никога преди- нещастна и изоставена от любимия човек. Той така и не се поинтересува от нея, нито дори от своя син. Теди не го търсеше напук на всичко. Безброй пъти посяга към телефона и след това просто го оставяше на мястото си без да набере така познатия до болка номер.
Бяха свалили синът ѝ от реанимация и сега той лежеше в малко, метално легло до нейното. На мъничкото му краче бе закачен абокат. Сега той спеше неспокойно, затворил мънички очички. Понякога проплакваше в съня си. Теди стана от леглото и легна до него. Загледа се в мъничкото му личице, което беше на сантиметри от нея. Докосна леко така любимата ръчичка и отново заплака неутешимо.
Днес най-много от всякога, тя се чувстваше самотна. Имаше си само него и той имаше само нея. Тя избърса сълзите си, загледана в любимото, мъничко същество, завито в бяла пелена. Напомняше ѝ на ангел с ранени крила. Може би той бе нейният ангел и е дошъл тук да я спаси. Вероятно можеха да бъдат спасението един за друг- спокоен пристан в бурното море, което ги завличаше все по- навътре и по- навътре.
Теди избърса сълзите си, затвори очи, бе решила- щеше да напусне Калин заедно с нейният Ангел. Бе дала това име на детето без да подозира колко точно щеше да се окаже то в нейната ситуация, точно в този момент. Нямаше да проси любов от никого, след като не му бе нужна нито тя, нито детето им, тя щеше да се справи и без него. Важното бе, че нейното момче бе тук и спеше до нея. Сега тя за пръв път усети топлината от любовта си към него, майчинското чувство, което така ѝ липсваше до този момент.
Затвори очи и заспа неспокоен сън. Сънува поляна с кокичета, а там под един голям бор на тревата бе седнала майка ѝ. Гледаше към Теди и се усмихваше, облечена в слънчева, жълта рокля. Протегна ръка към нея и точно тогава нейният образ изчезна внезапно, земята притъмня, а кокичетата увяхнаха.
Теди се събуди с вик, който прозвуча сякаш идваше от далечината- непознат и пронизителен. Тя се събуди, обляна в пот и видя, че се бе съмнало. Ангел се я гледаше със сините си очи. Там до неговото легло, Теди видя Калин. Той седеше и гледаше съпругата си с безразличие.
Теди разтри слепоочия с върховете на пръстите си, стана внимателно от леглото и взе Ангел в прегръдките си. Калин наруши тишината пръв:
- Не можах да дойда по-рано...
Теди му хвърли убийствен поглед и просъска:
-И кое би могло да бъде по-важно от детето ти и твоята съпруга?
-Имах проблеми вкъщи- оправда се той
-Нима ние не сме твоето семейство? Какво по- важно би могло да има от нас?- Теди усети как кръвта ѝ кипна.
-Знаеш, че имам задължения и към родителите си.
Теди затвори очи в опит да се овладее. Ето как отново те бяха на второ място.
- Напускам те и взимам детето- изстреля тя.
Калин я гледаше невярващо. Изведнъж почервеня и извика:
- Няма да ми вземеш детето! Аз няма да ти го дам! Никога! Оставате с мен и двамата и точка. Ти не можеш да държиш сина ми далеч от мен.
- Между нас нещата не вървят. Как да остана с теб, след като постоянно те няма. Чувствам се нещастна.
- Ще направим така, че да провървят. Той е и мой син, а ти все още си моя съпруга.
Това обезоръжи Теди и тя си пое дълбоко дъх. Може би наистина можеха да оправят отношенията си. Все пак имаха дете, което имаше нужда и от двамата.
- Повече няма да говорим за това.- нареди Калин.
Стана от мястото си и седна на леглото. Взе Ангел в ръце и го прегърна, погледна я с такава нежност, каквато не бе показвал до сега. Може би все пак можеха да залепят парчетата на разбития си брак.
Точно тогава в стаята влязоха няколко лекари:
- Добро утро. Как е малкия пациент. Виждам, че се справя доста добре.
- Доста добре. Спа цяла нощ. Сега мисля, че вече е гладен.
- Оставете го на леглото- нареди един висок лекар с побеляла коса и груби черти на лицето.
Калин се подчини с неохота. Постави Ангел на леглото, а лекарите го наобиколиха, разкопчаха дрешките му, погледнаха раната от операцията и го преслушаха. Един от тях се обърна към Теди:
- Мисля, че много скоро ще си ходите вкъщи.
Теди погледна Калин, който сияеше. Искаше и се да го попита: „Къде е вкъщи?” Но само въздъхна без да каже и дума...
Теди седеше на терасата на сивата къща, вперила поглед в балкана пред нея. Току-що бе валял есенен дъжд. Ситни капчици роса блестяха върху оранжево-кафявите листа на крушата, покрили земята като топла завивка. Големият дъб бе украсил короната си в златисто. Само боровете бяха запазили зелената си одежда. Те изглеждаха вечни като самият живот.
Теди погледна Ангел, който лежеше в количката пред нея и кротко се взираше в нейните уморени очи, изпълнени с тъга. Калин отново го нямаше. Когато имаше възможност, той се стараеше да е далеч от нея и Ангел. Говореше с Теди с досада и по задължение.
Съжителството им стана непоносимо, а дните дълги и празни. Искаше да избяга от тук, но все не се решаваше да направи тази крачка. Вече нямаше надежда, че нещата ще се променят. Знаеше, че той не я обичаше. Виждаше го във всичко, което правеше. Вечер си лягаха един до друг по задължение.
Теди се загледа в една кафява катеричка, която се катереше чевръсто на клоните на дъба. Нейната пухкава опашка се развяваше докато подскачаше от клон на клон. Искаше да бъде свободна като нея. Може би можеше да се върне там в бялата къща, където някога е била щастлива. Помнеше с какво опиянение събираше есенни листа и ги лепеше в една тетрадка. Правеше чудни картини, изпъстрени със злато и охра. Сега всичко това й се струваше далечен блян.
Телефонът й иззвъня продължително. Теди стана и го погледна. Бе скрит номер. Вдигна и чу отсреща женски глас:
-Здравей. Сигурно се чудиш Кой ти се обажда?
- Всъщност не ме интересува-отвърна Теди.
- Това, което ще ти кажа е много интересно. Почакай и ще разбереш.- отвърна дамата.
- Не ме интересува нищо, след като номера ти е скрит. – отвърна Теди.
- Калин ти изневерява. Нима и ти не се чудиш къде ходи всяка вечер? Е аз ще ти кажа- той идва при мен. Аз съм причината да се държи студено.
Главата на Теди се завъртя. Тя седна бавно на един стол и усети как губи почва под краката си. Макар да имаше подозрения за това, сега не желаеше да е истина. Мозъкът й се бунтуваше с чутото, отказвайки да го възприеме. Може би тази жена лъжеше и го искаше за себе си. Тогава изведнъж в главата й нахлуха спомени от миналата вечер. Теди усети нежен женски парфюм по дрехите му-сладък и закачлив. Вероятно това бе жената, която му даваше глътка свобода в скучният му и безрадостен ден. Теди и Ангел се бяха превърнали в неговият затвор, в клетка, която го задушаваше с всеки опит да си поеме въздух.
Теди си помисли да си събере багажа и да отиде далеч от тук. Нещо обаче я задържаше като окови, които отнемаха свободата, която някога бе имала.
Не умееш да се прикрива и реши, че ще се изправи срещу него и ще го попита директно . Тогава чу как входната врата се отключи- може би Калин се бе прибрал и сега бе момента на истината.
Теди нямаше сили да стане от мястото си. В сърцето ѝ се бореха хиляди чувства- гняв, омраза и едно дълбоко огорчение. Бе ужасена от мисълта да се изправи срещу него. Не искаше да го загуби и се страхуваше, че само споменаването на изневярата щеше да разруши крехката връзка помежду им. Гневът се трупаше в нея с всяка изминала секунда- ставаше все по-голям и по- голям.
Точно тогава Калин влезе в стаята и седна на стола до нейния като облегна глава на ръцете си и погледна към нея със същият уморен поглед. Изглеждаше дълбоко нещастен сякаш присъствието им в живота му бе най- ужасното нещо, което можеше да му се случи. Теди усети как горещи сълзи започнаха да се стичат по бузите ѝ. Болката и огорчението изпълниха сърцето ѝ. Тя скри лицето си в ръце в опит да запази самообладание. Калин не попита нищо- сякаш знаеше какво точно се бе случило. Гледаше я с хладен поглед и чакаше да заговори. Теди изтри сълзите си, стана от мястото си и извика:
-От кога ми изневеряваш.
-Не знам за какво говориш- просъска Калин съвсем тихо.
Теди почервеня от гняв и се приближи до него:
- Знам, че ми изневеряваш. Кажи ми коя е тя?
- И какво ако е така- Калин също се изправи и я погледна предизвикателно в очите.
Теди го погледна невярващо. Не можеше да познае този мъж, който стоеше пред нея. Това не бе мъжът, в който се бе влюбила. Той бе различен- сякаш бяха отнели нейният съпруг и някой го замени с този студен мъж, който тя никога преди това не бе виждала.
- Как може.....- Теди загуби способността да се изразява. В главата ѝ се въртяха хиляди мисли, които тя не бе способна да облече в думи.
- Ти вече не си жената, която обикнах- продължи хладно той- Не мога и не искам да бъда с теб повече. Ти се промени и аз не мога да приема човека, в който си се превърнала.
- Как стигнахме до тук- отчаянието заля Теди като бърза река.
Тя замръзна на мястото си неспособна да помръдне.
- Ще си събера багажа. Няма да ти пречим на щастието- прошепна Теди с примирение.
Лицето му се изкриви в особена, жестока усмивка. Той се приближи до нея, хвана косата ѝ и я дръпна назад. Врата ѝ се изви и тя простена от болка, примесена с изненада.
- Аз няма да ти позволя да си тръгнеш със сина ми. Разбра ли?- просъска той до ухото ѝ, а горещият му дъх опари бузата ѝ.
Теди усети острият мирис на алкохол, от който започна да ѝ се повдига.
- Не мога да остана тук- прошепна тя.
- Ти можеш да си вървиш, но Ангел няма да ходи никъде. Той е мой син и остава тук- отвърна Калин.
- Пусни ме. Нараняваш ме- простена Теди.
Калин пусна косата ѝ без да сваля леден поглед от нея. Теди седна на стола и скри лицето си в ръце, неспособна да помръдне. Отчаянието се надигна в гърлото ѝ и по лицето ѝ се започнаха да се стичат поток от сълзи. Нямаше сили да се бори с него. Седеше и плачеше мълчаливо. Не помнеше кога и как животът ѝ се бе превърнал в ад. Знаеше, че той няма да ѝ позволи да вземе Ангел. Това, което видя в очите на Калин в този миг бе решимост да я нарани на всяка цена- с всички възможни средства.
След миг чу как входната врата се затваря. Навън започна отново да вали студен есенен дъжд. Барабаненето на капките по стряхата успокоиха уморената душа на Теди. Тя избърса сълзите си и се приближи до прозореца. Видя как Калин се отдалечаваше с бавни стъпки. Влезе в колата си и бързо изчезна в сивотата на деня. Клоните на дърветата се протягаха към небето като ръце, които се опитваха да изтрият студените му сълзи, но все не успяваха да се докоснат. Хълмовете в далечината бяха обгърнати от сива пелена, а разноцветните листя покриваха земятас килим от забравени мечти.
Теди усети нова вълна от отчаяние, която заплашваше да я помете. Мислите се блъскаха в главата ѝ. Точно днес тя имаше нужда от човек до себе си. Искаше да има най-добра приятелка, с която би могла да сподели тъгата си. Усети липсата на майка си още по- осезаемо. Студ скова сърцето и мислите ѝ. Страхът от гневът на Калин я заслепи. Вече не усещаше нищо друго освен един смътен страх и отчаяние.
© Дора Нонинска All rights reserved.