Скучно е тук сам на сцената. Виждате ли ме? Струва ми се, че тези прожектори, осветяващи тъй пъстроцветно всичко, не са способни да ме уловят... и ме заобикалят цветовете на могъщите им лампи. И не ме виждате, нали, не ме виждате? Не, не е нужно да ме виждате. Тук, на сцената, аз стоя сам, нямам никого, с когото да играя роли, затова  играя сам. И не е нужно да ме виждате, стига ми, ако гласът ще бъде доловен от ушните ви миди.

Театърът, дами и господа, присъстващи в залата, ви закрива очите. Аз съм тук сред многото цветове и вие чувате монолога на хумора,  който тъй успешно ви говоря. И се смеете, и се радвате, на някои избликва сълзичка в крайчеца на окото и той я забърсва. Ще си каже „Колко е добър, такъв комик не съм виждал!”. Но театърът, дами и господа, е моето бягство. Стоейки тук пред вас, не мисля за това, че ще се прибера след някой час и никой няма да ме чака. Ще се прибера и няма да си пусна осветлението, защото в мрака мисля, че има някой там. Някой, който ще ме чуе, който иска да ме чуе. И ще му говоря, ще му говоря дълго и омайно, ще разкажа за вас, за теб, който пусна тази сълзичка. Знам, че той ще ми се усмихне, наум ще ме похвали и ще си каже „Продължавай така! Радвай хората, за да бъдещ щастлив и ти!”. И ще си сипя още една чаша, неестетически догоре, без лед. Без маниер ще я изпия до дъно, защото в чашата са моите очи, уши и щастие. Тогава той – човекът в мрака, оживява. И става приказна девойка. И тя ме целува, прегръща… но до следващата чаша отминава. И моето сърце, пропито с болка и тъга се чупи. И цяла вечер го събирам. Напълно в мрака търся парчетата, търся ги, но все нещо не намирам. Сглобявам го тъй, както мога – с големите си лапи непохватни. Поставям го на място и си лягам, с надежда, че не ще се повече събудя.

Скучно е на сцената сам, приятели. Но вие това не разбирате. Защото идвате, за да се смеете. Да си тръгнете щастливи и доволни. И аз ще ръкомахам, ще крещя, ще викам, дори и задно салто ще направя. Думите подбирам като гроздове за

най–доброто вино. И после ги работя – на вас налива. Пийте, пийте, за да ме вживите. Да видя вашите усмивки по лицата. Защото чашата изпита няма да помогне, ако моя дълг към хората не сторя. Тогава тя ще дойде пак. Ще дойде и ще ме прегърне. Този път аз няма да я пусна, защото втора чаша ще налея. И тя, с красивите си очи, ще ме погледне през синкавите лещи – ще каже думи, а не да ме целуне. Ще бъде светлината в мрачната ми стая. И този ден ще знам, че повече аз не ще се събудя. На сцената ще дойде друг, приятели, на друг ще се посмеете на воля. Помнете само този шут, който сега говори, който води монолога. Закриляйте сърцето си с метална броня, не пускайте там черни паразити. Сърцето си скрепете в длани силно. И дайте го… на който ви обича. Обичайте се хора безусловно – без ситни букви в измислен договор.

Тогава, някога тогава, когато спрете да се смеете. Когато започнете да се обичате, а не да губите време, смеейки се на фалшивите ми думи. Тогава аз ще стана от гроба, ще дойда за последната си роля. И няма да играя монолог отново. Ще доведа старата си болка. С нея ще направим театъра, последното представление – ще бъде огън. И вие, вие ще станете на крака. Ще аплодирате бурно, мощно. Тогава, в сетния ви час, ще ви прегърна и взема с мен… в отвъдното – отново!