Вървяхме по осеяната с дупки улица в мълчание. Дъждът говореше вместо нас. Мразех подобни вечери – влажно, тъмно, мирише на студ и нещо те човърка отвътре. Чувствах се раздразнена, но не можех да реша какво точно ме дразни и това ме подразни още повече. Имах нужда от успокоение.
- Тая скапана влага ще развали прическата ми – измърморих най-накрая. Мъжът, който вървеше до мен, само изсумтя. Наистина ли бяхме любовници? Продължихме да вървим в мълчание.
Покрай нас мина сакат човек, който сякаш не усещаше дъжда. Подмина ни с пуфтене.
- Ти се притесняваш за прическата си, а този човек въобще не може да използва чадър. – каза го ниско и възможно най-неодобрително. Спрях се за миг.
Ето още няколко причини да съм раздразнена. Мразя да ме обвиняват, че съм повърхностна или лекомислена. Въздъхнах отегчено. Толкова е досадно да отговориш на очакванията на някого, който те обожава. Затова и никога не се опитвам да го правя. Оставям ги на автопилот - влюбват се до безобразие, без да се вълнуват от ...