Понякога може да викаш или крещиш, но това се превръща в едно кухо и празно ехо,което никой не чува. Понякога може да си жаден, но се намираш в пустиня, която няма оазис или поне не си го открил. Ако можех да се върна към миналото сигурно щях да поправя абсолютно всички грешки, които съм направила. Сигурно нямаше са унижавам никого, с предтекста че съм права и имам правото да се разсърдя на целия свят. Сигурно щях да изградя перфектния и съвършен образ, за който винаги съм си мечтала. Но ако бях безгрешна и всичко в мен беше наред, дали изобщо щях да науча нещо от житейския път, по който вървя? Правилният отговор е нищо. Абсолютно нищо. Но може би има шанс да се науча да бъда добра. Ако не с мен, то тогава с другите около мен. Не искам да гледам света с онази странен и надменен поглед, с който го правех преди. Хаха, вече и това стана част от миналото ми. Минало, което ме преследва. Минало, от което силно се страхувам. Минало, което е затворена, но не и заключена врата... Мостът между минало и бъдеще е труден за преход. На 16 години съм.Една възраст на преход, както казват възрастните. Налага ли се да вървя по съединението на преди и сега? А настоящето? Каква роля играе то? Да не би то да е лишено от смисъл? Не. Важно е какво се случва сега. Ако не се променим сега, то тогава ще си останем само с очакванията, че промяната ще дойде сама. Затова нека загърбим времевия парадокс и да се променим сега. Нека направим света една една идея по-красив. Ние имаме уникална индивидуалност. Да я използваме. Може би тогава ще бъдем чути. Може би тогава ще утолим жаждата си. Може би тогава представите за минало и бъдеще ще се пречупят. Може би моста ще се разруши. И само може би ще осъзнаем, че сме лоши хора, забравили че са добри...