На тeзи, които го вдъхновиха
и никога няма да го прочетат.
- И какво сега? Стана каквото стана и какво стана?
- Нищо...
- Ами нищо я, нищо! Добре го каза.
Антон въздъхна ядосано и се отпусна още повече в столовете, в които той и аз бяхме седнали. Обхванах с поглед сцената и залата, и въздъхнах тихо. Беше почти наполовина пълна, и пак добре беше. Аз и Антон не се бяха надявали дори и на толкова. Ама каква беше публиката – едната половина баби, а другата половина майки, все роднини. Една жива душа на по седемнадесет не се видя като изключим братовчед ми, който пък беше едва на петнадесет и едва ли разбра повече от майка си. И толкова труд и време, и пот, и ядове и всичко за едното нищо. Бяхме обмисляли програмата със седмици – пиеси, скечове, музика обаче не от пиесите дето ги играят за всеки концерт, не и песните дето всички ги знаят наизуст и са едни такива лишени от смисъл, лесно-запомнящи се. Бяхме събрали цял екип от доброволци, на колене молехме да им дадат залата, програмата беше ...