Стоях на парапета на моста, вцепенена от страх. Не можех да помръдна. Мъжът до мен каза:
- Погледни напред и скочи.
- Не мога!!! - отвърнах аз.
- Можеш, давай! Прекалено много го мислиш!
- Не мога...
Успя да види отчаянието в очите ми. Наистина не можех да скоча. Колкото и да умолявах тялото си да се отпусне напред, то безкомпромисно отказваше. Чувствах се безпомощна като малко дете. Не исках да се отказвам, но не можех и да скоча. Бях толкова безсилна пред страхът си.
Той го прочете в погледа ми. Но не ме осъди. Знаеше, че не съм страхливка. Знаеше, че мога. Може би защото беше виждал този поглед в очите на много други хора. Мисля, че аз не повярвах достатъчно в себе си. Затова се разколебах. Само за секунда. А на инстинкта ми за самосъхранение толкова му и трябваше, за да излезе на сцената и да всее този ужас, който ме беше погълнал изцяло. Тогава той ме попита:
- Искаш ли да те бутна?
- Не! Да не си луд?! - изпаднах в недоумение аз. Как така ще ме бута! След секунда размисъл, добави ...