Седях си на западната тераса с чаша вино в ръка, вперил поглед в пурпурния залез. Поредният ден, който отпращаше частица минало в бъдещето и сам предаваше себе си на вечността. Блажено отпуснат на дървения стол, чудех се колко още такива залези ще имам да видя.
Прокраднала се е ненадейно до мен без да я усетя, както винаги го прави. Нежна и гальовна седна на коленете ми и мигом усетих топлината ù по цялото си тяло. Самотата не е студена жена, както мнозина мислят погрешно за нея. Като всяка дама тя иска най-простичкото, ала най-трудно постижимото за нас от пола на недодяланите: да я разбират.
- За какво си мислиш, Дон? - пръстите ù игриво зашариха из лицето ми.
- За Самотата - отвърнах все така загледан в умиращия залез.
- Интересен начин да провокираш една дама, говорейки с нея и за нея в трето лице и то докато се е отпуснала в обятията ти.
- Така ми е по-забавно, скъпа, знаеш ме. Ти ме познаваш по-добре от всяка друга жена, няма що да ти го припомням. А и си наясно колко обичам да ми ...