Наближаваме краят на Пустинята. В далечината се виждат зелените хълмове на Обещаната земя. Долавяме мирисът на дъжд и полски цветя, който насрещният ветрец носи... 

С нас са децата ни, които се родиха под изгарящите слънчеви лъчи. Те гладуваха заедно с нас. Деляха с нас болки и несгоди. Радваха се заедно с нас на всяка капчица вода, която намирахме през времето на този толкова дълъг път... 

Децата ни пораснаха. Те не са като нас, защото се родиха като свободни хора. Не познаха "робството". Нашите деца казват, каквото мислят. Изправят се смело срещу всяка неправда. Те са много по-човечни, по-задружни от нас. Отворени са за Света,за новото... 

В тях е нашата надежда. Моята надежда за България.