Днес държах ръката на приятелката си и тя ми каза, че моята е топла. Отидох при нея, за да ù помогна, за да я подкрепя, но тези думи ме върнаха на едно друго място. В една стая, в която той държеше ръката ми и я топлеше. Стая, в която толкова пъти отивах с трепет, стая, в която ми беше толкова хубаво, и в която от толкова време жадувах отново да отида… Просто една обикновена стая, в която ние бяхме сами и която ставаше необикновена, щом влезехме в нея, водени от едни нови, непознати чувства. Чувства непонятни и необясними за мен.

   Но тази ръка държеше моята толкова силно и същевременно толкова нежно… Тази ръка топлеше моята, но в същото време сгряваше и душата ми. Това беше Неговата ръка. Човекът, който можеше с едно леко докосване да запали в мен онзи огън, който можеше само да ме погледне с онзи  копнеж и да ме прегърне с цялата нежност на света и да обезсмисли всичко. Всичко, което някога съм искала, за което съм се борила, всичко изчезваше в онази чудна стая, в която съществувахме само ние двамата и този огън помежду ни. Там нямаше никой, там имахме цялото време на света само за миг… Но този миг отлетя!

   Защо се получава така? В един прекрасен миг имаш всичко, а в следващия го губиш така безвъзвратно, сякаш никога не си го имал. Винаги съм вярвала в приказките. Исках да вярвам, че ще дойде моят принц и ще ме събуди от моя дълъг сън, от моя кошмар, че ще ме спаси от проблемите в живота. Но всяка спяща красавица се събужда и осъзнава, че всеки принц, било то и най-прекрасният, все някога се оказва жаба, и колкото и да я целуваш, тя никога отново няма да се превърне в принц, защото това не е приказка, това е животът. А в живота, в който живея, когато някой те разочарова, когато някой се превърне в “жаба”, трудно, дори и да искаш, може отново да го погледнеш със същите очи…

    Иска ми се той отново да ме докосне и да ме стопли. Искам отново да запали онзи огън в мен. О, какво не бих дала! Но просто не става. В моята приказка хората просто се отдалечават, отчуждават се  и вече няма огън, да, може би има искра. Малка искра, останала в мен, но тя вече не може да ме стопли. Дълго време вярвах,че е достатъчно малко, за да се разгори отново, за да се превърне искрата в огън. Но не може… Малко любов никога не стига, една целувка не е достатъчна, за да се превърне жабата в принц и Спящата красавица ще пролее една последна сълза, защото колкото и да не ми се иска, това не е приказка със щастлив край и моята ръка ще остане студена за него, той не ще може вече да я стопли…