Моята улица е кръстена на деня, в който генерал Гурко е влязъл в Търново. Не знам как са го посрещнали, мен преди двадесет и седем години не ме посрещнаха кой знае колко тържествено. Но от това не се натъжих много, друго не очаквах. Заради това, че съм софиянец, хайде да не се лъжем, че сме по-различни. Сега като помисля, че тук съм живял най-дълго, струва ми се, свикнал съм с тази шумна, близко до същинския център улица, която в ранното лято ухае на липи. Защото после ухае на бензин, чак късно вечер отново въздухът заприличва на себе си.

             От рано ме събужда продължителния и ожесточен лай на кучетата, които охраняват отсрещния автосервиз. Лаят по едно пале, което комшията редовно извежда на разходка, колкото да разлае кучетата. И онези псета ме будят винаги, не се нуждая от будилник. Срещу блока ни имаше една могилка, която от години ползвахме за безплатен паркинг. Преди девет години дойдоха багерите, извозиха пръстта, зеленото се превърна на асфалт, огради се и сега си имаме автосервиз. Но нямаме места за паркиране. Добре, че все пак не стана бензиностанция. Имаше такава опасност.

              После, тъкмо отново съм задрямал, малкото пале скимти пак под лая на големите овчарски кучета. Връща се вкъщи. Но този път те са по-миролюбиви, само десет минути си дръгнат гласищата. И то станало време да започва денят. Мятам се извън леглото, фраскам десет лицеви опори и петнадесет коремни преси и съм готов.

              Някъде около седем и двадесет комшийката от горния етаж чука ситно-ситно с токчетата си. Затваря външната врата и се отправя към автобусната спирка. Понякога с нея излиза и дъщеря й, отива на училище. Но не често, навярно ранните часове не са много популярни в съвременното ни образование.

              След минути от съседния вход излиза онзи ерген, който вечно закъснява за работа. Той е пред пенсия, работи в някакво производство, ако е останало такова. Прави тичешком двадесетина крачки, счесва с голям гребен бялата си коса, в движение. Винаги не му достигат две минути, или това е сутрешната му гимнастика. 

              Някъде от осем до девет часа се отварят всички гаражни магазинчета, които са под нашия блок. И имат лице към тази широка, крива в завоя си улица, на която рано сутрин се е случвало да пикират разни аджамии шофьори, или почерпили се по баровете бизнесмени. Тогава се чува свистене на спирачки, после тъп удар, още малко спирачен път, стъкло върху асфалта, ламарината стърже върху еластичната ограда, после тишина, нарушена от звучни псувни. А веднъж се чу страхотно въргаляне на цял двигател, беше се откачил от рамата, колата не ставаше за нищо. Новичка, току-що купена. То бизнесът не си знае парите, за една кола ли ще се тормози.

              Магазините придават европейски вид на нашия блок. Офис за организиране на партита, хранителен магазин, представители на японски автомобилни части, алуминиева дограма, всичко за левче, и други щуротии. Напоследък се настаниха някакви скутерчета, много се харчат. Ей, туй хората са фрашкани с пари, навярно!

              Около девет и тридесет се появява с измъчената си походка онази млада жена, която не се предава лесно. С патерици във всяка от ръцете си, пресича шумната и натоварена улица, бърза за някъде, колкото може. Колите не й обръщат внимание, от какво страда това момиче, не знам. Но няма оправяне, добре, че духът й е висок. Ами какво да прави, горката. Иначе е дори хубава.

               Някъде в тези часове от долния блок се изтегля с джипа си един бизнесмен, до него се вози жена му. Служителка от данъчното. Той бизнесът ако няма позиции в структурите на финансовия регулационен орган, какъв бизнес ще е. Имат три деца, да са им живи и здрави. Какво са виновни децата, че таткото си пада малко далавераджия.

                Започва усилен ден, в който улицата кипи, жужи, изнемогва от коли, народ, автобуси пуфтят нагоре, че и отвориха насрещното движение напоследък. Защото над нашия блок извисиха снага три мастодонта, един от друг по-грозни. И там ще живеят хора, ще карат колите си, ще има и нови магазини и офиси. Цивилизацията иска жертви.

                 Около надвечер настава относително спокойствие. Докторката –зъболекарка пали външната лампа над мазето си, което е оборудвала на съвременен европейски кабинет. Тя наближава една възраст, която не искам да споменавам. Ама като я искат хората, предимно нощем, как да откаже. Хипократова клетва е давала, все пак. Да не мислите, че заради малката пенсия го прави, заради любовта към професията и хората, заради това ще да е.

                   Сега през лятото между двата ни блока децата започват много да щуреят. Тичане, викове, топки, глъч до небесата. Старият архитект, който живее в голям апартамент отсреща, е трябвало да проектира по-просторна площадка. Но каквото било, било. Защото сега времето е друго. Сега се мисли повече за човека, как да му се вземе и последната кожа от гърба, да не му тежи, затова се мисли. По-точно никой за никого не мисли. Всеки сам се оправя. Нали е демокрация. Който иска тишина, да ходи на село. Там е тихо, че чак безлюдно. Тук е град, трябва да има динамика. За да е идилията в моя квартал пълна! И за да има история не само в името й, а и в нейното настояще.

 25.06.2009                                                   Любомир Николов