Бяхме пресни-пресни, само на 3 седмици, откакто се приземихме на летище Индианаполис.
Най-първата ни среща с Америка, разбира се, беше в Чикаго на международното летище О ‘Хара. Няма да забравя впечатлението, от кацането на огромния, четиримоторен джет, в съседство със задръстена с коли грамадна магистрала.
Любопитно надничайки през прозореца на самолета, имахме чувство, че кацаме на магистралата сред колите. Америка ни порази с огромността си и с невероятната си транспортна мрежа още от първия поглед.
После ни посрещнаха в Индианаполис с кола и, докато ни караха за квартирата, където щяхме да отседнем, си спомням как с учудване гледах изпълнената с огромни камиони, четирилентова магистрала. Наближаваше около полунощ все пак!
През следващите дни Америка продължи да ни шокира с грамадните си молове, многобройните си бензиностанции и невероятните си разстояния. Америка шокира със своята огромност.
След около три седмици бяхме вече дотолкова объркани, че потърсихме нещо малко, уютно и топло. Намерихме го в българската църква „Свети Стефан“ на шестнайста улица. Там се запознахме с бай Димитър и баба Василка. Двойка чудесни българи, емигрирали отпреди 50 години, от село в Македония, прокудени от сръбски националисти. Бай Димитър бил учител по български език. Не са му го простили. Емигрирал с цялото си семейство, прокуден от родината си, само защото искал да учи децата на български.
Той ми каза нещо, което запомних за цял живот. Попита ме защо съм в Америка. Аз разбира се започнах да му се оплаквам от ниските заплати, от престъпността, от крадливите политици и от липсата на перспектива. Той ме изслуша спокойно, а после ми каза:
„Само да беше Българско, никога нямаше да напусна Родината си!“
Аз млъкнах засрамен. Моята американска мечта се срина в този момент и умря в краката на неговата Българска Мечта.
Оттогава, колкото и да постигам, на колкото и материални блага и удобства да се радвам, не мога да кажа, в сърцето си, че съм постигнал Моята Мечта. Да, постигнал съм американската ми мечта, но тя далеч не е достатъчна.
Мечтая да се осъществят всички мечти на всички българи по света, където и да се намират те. Да се осъществят колкото се може по бързо.
Може би тогава всички ние ще разберем, че няма нищо по хубаво от това да ти замирише на сушени пиперки, да стъпиш на тъкана черга, да хапнеш от вареният боб на баба Василка, да удариш една ракия с дядо Димитър и да слушаш пред пукащата камина неговите истории за българска чест, българско гостоприемство, български дружба, подкрепа и роднинство. Може би тогава ние всички ще се научим да Мечтаем?
Къщата им в Логанспорт, Индиана, бе една малка България и няма в Индиана имигрант от по-старото поколение, който да не е минал през техния дом.
Лека ви пръст, дядо Димитре и бабо Василке, и сполай ви, че ми показахте Българската Мечта, за да има и на стари години за какво да си мечтая!

Виктор Хинов
Индиоанаполис, Индиана, 2017