– Копелдак!

          Октомври…
          13-и…
          Плесница…
          Сълзи…
          В къщата на четиридесетгодишния Виктор Динчев и малолетния му син, Христо, кипеше поредната люта разправа. Строгият баща, чиито методи за възпитание разглеждаха боя като полезно средство, си позволи да зашлеви детето си.
          – Как ши крадеш???!!! Боклук!!! На това ли съм те възпитал???!!!
          ,,Не, не си го възпитал и научил на нищо. Ти не знаеш какво е истинското значение на тази дума. Ти никога не си бил възпитан. И никога няма да бъдеш!'', всеки нормален читател би атакувал съзнателно моя герой, защото постъпката му е грозна и не е пример за подражание. Може да решите, че е алкохолик, залагащ често в казината и малкото му останали пари. Дали това наистина е така?
          Момчето лежеше по гръб на пода, застлан с груб балатум и накъсан килим. От устата му течеше кръв на тънка струя и се спускаше плашещо към вратлето му. Възпитаният татко бе избил някое зъбче на сина си и сега наблюдаваше как румената му кожа се оцветява в червено.
          ВИКТОР ОБИЧАШЕ ТЕЗИ МОМЕНТИ! ТЕ ГО КАРАХА ДА СЕ ЧУВСТВА ЖИВ!
          – Не съм, ве, тате… Не съм… – вената по слепоочието на Ицко сякаш щеше да се пръсне. Очите на злепоставеното дете бяха адски измъчени и мокри, бузите му се опитваха да глътнат заливащата ги вода, но не успяваха, душичката му скимтеше като ритнат пес от гамен.
          – И лъже… Копелдак… – пияницата (да, все пак той има смъртоносно увлечение към алкохола) отдавна бе изгубила човешкия си облик. Викторовите скули бяха леко подути – като инжектирани с ракия, ирисът му имаше кален цвят, а от устата му, рамкирана с пренаселен от буби мустак, пристигаше мирис на биологичен остатък.
          Този момент караше невръстното момче да се чувства безтегловно. ,,Крадец! Крадец! Върнѝ играчката!'', в пълните му с течност очи звучеше развълнуваният глас на Енчо – продавача в магазина за плюшени дрънкулки на улица ,,Слънце''. Топчо – така го наричаха всички, защото стомахът му бе избил доста напред – не можа да го догони, за да си върне отнетото.
          И КАК ЩЕ УСПЕЕ С ТАЗИ КОСТЕНУРСКА СКОРОСТ?
          Когато Виктор Строгия научи за стореното деяние от собствения му син – това се случи, след като му звъннаха от районното полицейско управление – изгълта еднолитрова бутилка ,,BLACK RAM‘‘ и го зашлеви достатъчно здраво, за да падне на пода.
          НО ТАКА И НЕ ГО ПОПИТА ЗАЩО Е ОТКРАДНАЛ!!!
          ,,Трябва да се бият, като не слушат! Няма да се отпускат!‘‘, това бе едно от основните правила, диктуващи семейния живот на мъжете с бездънни гърла.
          – Не съм, тате… Не съм… – Христо плачеше, издавайки специфичния гърлен звук – знаете какъв е. Тялото му се тресеше, извършвайки движенията от танца на измъчените. Сълзите му ближеха килима и повръщаха на жълтеникавия балатум.
          Младежът извърши ,,кражба‘‘ по особено лична причина. Петгодишната му сестричка – Ани, която вече втора година живееше на Небето, обожаваше да си играе с плюшени мечета.
          НО ТАТКО ТАКА И НЕ Ѝ КУПИ!
          Отговорният батко щеше да го остави върху грозната пръст на нейния гроб. Той искаше да направи това. Някакъв вътрешен глас го убеждаваше, че Ани ще се усмихне. И вече нямаше да има страдание…
          – Болиии! Болиии! Стигааа! Таткооо! – Виктор налагаше детето си с полицейска палка, придобита по неизвестен начин. Движещата му се сянка в мрака бе като изрязана сцена от филм на ужасите. ,,Средството за възпитание‘‘ потъваше в торса на Петьо и чупеше ребрата му. От ушите на малкия мъченик рукна кръв…
          И той си отиде…
          На пода вече лежеше безжизнено тяло. Христо, напуснал физическия свят, го погледна отстрани – като че ли наблюдаваше захвърлено горнище на някой немарливец. Видя и баща си, който седна на удобния фотьойл и втренчи поглед в телевизионно предаване.
          – Довиждане! – рече му освободеното момче и отиде Горе.
          Там го чакаше Ани. Косата на чаровното момиченце бе сплетена на плитки, сините му очички открояваха образа му, а усмивката му стопяваше всички ледове между жителите на другия свят. Когато двете деца се забелязаха, побягнаха и се гушнаха.
          – Батиии! – бялата фея, облечена в рокля на нежни цветчета, радостно отбеляза появата на брат си.
          Христо се усмихна и извади от джоба на скъсания си панталон Мече.
          – Заповядай, Ани! – и вече нямаше страдание…