- Може да остане, аз ще се погрижа за него - беше гласът на Нелия.

        Сакрил лежеше в купа сено, явно бе припаднал. Грис се приближи и седна до него.

        - Хлапе, ние ще трябва да продължим, защото парите ни са на привършване. Като се оправиш, знаеш къде да ни намериш, ако имаш желание да се видим. Тренирай приятелчетата си и търси доброто в себе си! Виж Нелия, вземай пример от нея! Оставяме те в сигурни ръце.

        Това бе последното, което чу, преди да потъне в трескав сън. Засънува група от скелети, които тракаха със зъби, после огромна печена риба ги помете като сламки и заваля бира. От дъждовната завеса се появи Нелия, гола и усмихната, като ангел. Хвана го за ръка и го поведе към втория етаж на хана. Отвори една врата. Стаята бе изпълнена с огромно легло. Нелия легна по гръб, погледна го в очите и прошепна: “Идваш ли?”...

        ... Събуди се, плувнал в пот. На челото му имаше пареща мокра кърпа, която сякаш приковаваше главата му с невероятна тежест и не можеше да помръдне. Смърдеше на конска тор. Отвън се чуваше говор на новопристигнали пътници. Сред тях звънна гласчето на Нелия:

- Аз ще се погрижа за конете ви, заповядайте в хана!

- И по-бързо, момиче, че сме жадни за бира и женска плът!

Засмяха се грубо и гласовете им се отдалечиха. Нелия влезе в конюшнята, водейки два потни коня, видимо притежавани от благородници. Усмихна се на Сакрил, който бе скрит в дъното, върза конете на една ясла, изчетка ги със суха слама и дойде при него.

- Как се чувстваш? Спа цял ден и цяла нощ.

        Вдигна кърпата от челото му, сякаш отмести камък от него, потопи я в казан с вода и я сложи отново, този път приятно хладна и освежаваща. Погали го по бузата. Беше като ласка от лятна трева.

        - Трябва да хапнеш нещо. Сега ще ти донеса. Ако ти се ходи по нужда, ето там съм ти оставила една кофа, не се срамувай! Само се движи бавно, да не ти призлее!

        Остави го сам и безпомощен, но го зареди с енергията си. Сакрил успя да се повдигне малко и се огледа. Конюшнята беше голяма, имаше около тридесет коне, които стояха кротко и почиваха. Бе някак си уютно, топло и светло. Все още нямаше сили да се изправи, отпусна се обратно в сеното и зачака.

        Нелия се върна с паница супа и започна да го храни, като тихичко си пееше нещо. Сакрил отдавна не се бе чувствал така, като у дома, в прегръдките на майка си. Беше хубаво, светът остана да чака отвън. Тук, в обора, имаше само конска тор, топла супа и усмивката на Нелия. Достатъчно за цял един живот.

        Тя отиваше да свърши някаква работа и пак се връщаше да го нагледа. Сменяше компресите му, хранеше го, докато той вече не можеше да се прави на неспособен.      Така отминаха няколко дни. Или няколко вечности. Сакрил започна да се чувства по-добре, но не му се тръгваше. Грижеше се за конете на гостите и чистеше конюшнята, като внимаваше да не попадне пред погледа на ханджията или друг от персонала. От хана постоянно се чуваха веселби, а вечер звучеше и музика. Но той се усещаше свободен тук навън и чакаше с нетърпение да получи нова усмивка. Ханът бе като живота. Постоянно идваха и си отиваха различни хора. Някои оставаха за по-дълго, други - не. Всеки носеше своите емоции, но на повърхността излизаха само веселите. Другото оставаше скрито. Всеки променяше мъничко това място със своята самоличност и го обогатяваше, развиваше го, придаваше му цвят.

        Мина повече от седмица. Сакрил вече чакаше Нелия на вратата на конюшнята, скрит в сенките. Обичаше да я гледа как се приближава към него и се усмихва, щом го намери в тъмнината. Но самата тя бе погълната от мрака. 

        Една вечер вратата на хана се отвори след нея и излязоха двама мъже - едри, зловещи и пияни. Последваха я.

        - Къде така, хубавице? Дай ни да си опитаме малко от свежото ти месце!

        Една ръка я хвана през кръста и я дръпна обратно. Нелия хвърли поглед към затъмнения край на двора, където се бе запътила, но погледът ѝ не срещна нищо. Изпусна каната на земята, течността се разля като мастилено петно върху нечия душа. Очите ѝ помръкнаха, после мъжете затвориха вратата.

        Сакрил стоеше в черната сянка и не можеше да помръдне. Ръцете му бяха стиснати в побелели юмруци. До него се изправиха десетина скелета. Празните им погледи гледаха към хана. Никой не каза нищо. И не стори нищо. Толкова можеха. После се разпаднаха на купчини кости край един ридаещ младеж.

        Нощта беше дълга, самотна и грозна. Дразнеща музика и натрапчиви смехове заливаха всичко. Конюшнята смърдеше, бе противна, целият свят вонеше. Утрото завари Сакрил да пристяга седлото на коня си. Вече от няколко часа го правеше, но не можеше да си тръгне, без да я види. Не знаеше обаче, дали тя ще иска това. Все пак стоеше и чакаше.

        Когато Нелия излезе, сърцето му се опита да избяга, но бе в капана на гърдите и само заблъска отчаяно.

        - Тръгваш ли си? - усмивката я нямаше. - Можеш да останеш колкото искаш.

Сакрил искаше да остане.

- За цял живот? - попита.

         - За цял живот? - повтори Нелия някак глухо, като въздишка. После изведнъж го прегърна, целуна го по врата и каза:

- Върви, аз ще се оправя!

         Тръгна си, без да се обърне. Изгряващото слънце се спря за миг, опита да се разплаче, но очите му бяха пресъхнали, затова продължи мълчаливо напред.