-Не, Джеймс, не можеш!

 -Но защо? Аз съм единственият наследник.

 -Ти и злият ти братовчед. Той също има право над имението и семейното богатство.

 -Но, майка ми посочи мен.

 -Ако ти умреш, автоматично той наследява всичко. И преди е убивал - размина му се. Сега ли няма, при положение, че залогът е толкова голям?

    Джеймс седна на креслото до прозореца. Косата му с цвят на презряла ръж хвърляше златисти оттенъци, а лешниковите очи гледаха в нищото.

 -Какво предлагаш да направя?

 -Ожени се. Имай наследник, единствено това е спасението. Не е чак толкова жесток, че да убие дете.

 -И за коя да се оженя?

 -Толкова знатни майки си мечтаят да си им зет. Това лесно, ще го уредим. Имам връзки в обществото.

 -Мразя обществото! Просмукано е с омраза, интриги и задкулисни игри. Всеки гледа да съсипе живота и репутацията на другия. А пък така наречените „знатни” майки с техните „прескъпи отрочета” не ги искам. Не искам съпруга като тях.

 -Друга няма да намериш. Оу, закъсняваме за представлението.

 -Трябва ли да ходим? Струва ми се долнопробно.

 -По-добро отколкото да стоиш и да се отчайваш. Има хубави жени там. Хайде.

* * *

      Представлението започна точно в 20:00 часа. Залата, където се провеждаше, преди време беше служила за гала спектакли, опери и балет. Но след окончателното й изоставяне започна да се руши. Бедните хора от кварталите на Лондон я позакрепиха и я ползваха да се развличат. Изнасяха се танци, опери, театри, но твърде оскъдни, а повечето участници бяха меко казано некадърни.

       Днес беше оперна вечер. Певците представиха операта „Саломе”. Джеймс гледаше сцената, но не виждаше нищо. Беше в съвсем друг свят. Свят на проблеми. По едно време се отърси от мислите си и видя, че сцената беше тъмна и празна. Успя да различи само един силует в средата. Приятелят му прошепна в ухото:

-Любимата ми част -„Танцът на седемте воала”, изпълняван от Саломе.

      Оркестърът поде музика с ориенталски мотиви. Сцената се освети. Танцьорка, облечена във воали, стоеше с гръб към публиката. Започна плавно да се движи. Движенията бяха гъвкави и грациозни. Обърна се към хората. Беше забулена с воал и Джеймс не можа да види лицето й. Танцьорката поде предизвикателен, но същевременно свенлив танц. Движеше се красиво, като богиня. Започна да сваля воали. Първи, втори, трети, четвърти, пети, шести… Въпреки това не разкри нищо от тялото си освен белите си ръце и крака. Седмият го свали от главата си и разкри лицето си. Джеймс неспокойно се задвижи на стола. Бяло, нежно, красиво лице, с очи като сапфири, оградено с венец от тъмнокафяви къдри. Продължи да  се движи в ритъма на музиката. Завърши с грациозен поклон и излезе от сцената. Джеймс, все още опиянен от танца, се обърна към приятеля си:

-Коя е тя? Трябва да знам коя е?

-Не знам името й, знам, че произхожда от знатен, но твърде обеднял род. Прабаба й е била най-добрата оперна певица в цяла Англия. Пяла е пред кралицата и е била лична нейна любимка. Баба й беше балерина. От най-добрите. Имах честта да я познавам. Виждам, че гените не са се загубили и красивата внучка ги е наследила. Фамилията й е Уинтърмън. Живее в голяма къща в покрайнините на Лондон.

-Нали ми каза да си избера жена. Мисля, че знам коя искам.

-Джеймс, не знам. Има толкова по-богати и по-знатни от нея. Недей да прибързваш. Ето аз избързах и вече тридесет и пет години съжалявам. Бракът е бреме така или иначе, но гледай съпругата ти да е свястна.

-Тя е прекрасна! Искам я.

-Не е нужно да се жениш, щом я искаш.

-Тя ще е и точка по въпроса.

* * *

        Джеймс седеше в дневната и пиеше чай с мисис Уинтърмън. Успя да спечели симпатиите й освен с красотата си и с отличните обноски и ум. Тя искаше да повери дъщеря си на мъж с чиста репутация и голямо наследство.

-Та, мисис Уинтърмън, да си дойдем на думата. Искам ръката на дъщеря ви. Ще я направя щастлива и ще й осигуря охолен живот.

-Досетих се, мистър Уилсън. Вече се чудех кога ще попитате. Аз съм съгласна, но трябва лично да попитате Маргарит. Ако тя иска - с удоволствие ще вдигнем сватба. Но е малко своенравна и ината.

        Маргарит… Значи така се казваше, помисли си Джеймс.

-Тя кога ще се върне?

-Всеки момент.

        След около петнадесет минути се хлопна външната врата.

-Мамо, прибрах се.

        Майката развълнувано се обърна към Джеймс:

-О, ето я. Не се притеснявайте, сигурна съм, че ще иска.

        В стаята влезе красиво момиче, облечено в строга тъмна рокля. Дълги ръкави скриваха ръцете й, а закопчаната до горе риза - шията й. Шапка прикриваше вдигнатата на кок коса. Държеше чадър в ръка.

-Маргарит, това е мистър Джеймс Уилсън.

        Джеймс стана и се поклони. Маргарит го гледаше с високомерен поглед. Даже не го поздрави.

-Какъв е - аристократ дошъл да ни изхвърли от къщата?

-О, не, не, дошъл е за теб.

-За мен?

        Младежът се обърна към нея:

-Идвам за ръката Ви, Маргарит.

-Ами тя, мистър Уилсън, върви в комплект с тялото ми, така че май не може.

-Маргарит! Дръж се прилично!

-Не искам да се омъжвам, майко. Мистър Уилсън, можете да си вървите.

-Няма да се откажа толкова лесно, Маргарит. Трябва да се оженя по спешност.

-И точно мен ли избрахте?

-Да, искам Вас. Не сте като другите знатни момичета. Те са лигави и се интересуват само от пари. Вие сте различна.

-Оу, май започвам да Ви харесвам. Но защо трябва да се ожените по спешност?

-Няма на кого да оставя наследството си. Нямам живи роднини освен братовчед-убиец. Опитвал се е да се отърве от мен. Може да го стори пак. Не искам той да наследи имението и богатството. Искам да го препиша на съпругата си, тоест на Вас. Не Ви карам да ме заобичате. Ако е писано, то ще стане, но нека имаме писмен документ, че сте ми съпруга.

-Много съблазнително, но отговорът остава не.

           Майката стана от стола си и хвана Маргарит за ръка.

-Бихте ли ни извинили?

          Излязоха отвън.

-Маргарит съзнаваш ли какво правиш? Трябват ни пари да върнем дълговете си.

-Можем и сами да се справим.

-Как, като танцуваш в онова долнопробно място? Така се започва - с танци, а после докъде ще стигнеш. С куртизантство?

-Мамо!

-Забрави гордостта си, Маргарит. Ще си щастлива, богата, в най-горните слоеве на обществото, ще ми помагаш. Моля те, моля те.

-Е, какво пък. Малко богатство няма да ми дойде в повече.

* * *

           Каретата спря пред голямото имение. Джеймс подаде ръка на Маргарит и й помогна да слезе. Беше очарована. Минаха през голямата градина. Имаше фонтани, без вода, а самата градина с повехнали цветя и треви. Къщата беше огромна, но не особено приветлива. Джеймс отвори голямата врата и й се поклони:

-Заповядайте у дома, госпожо Уилсън.

           Цялата прислуга беше наредена в голямото предверие. Уилсън започна да ги представя един по един. Някои се усмихваха, но други гледаха с пренебрежение новата господарка.

-Ела, Маргарит, ще ти покажа стаята ти.

-Моя стая? Няма да спим заедно, така ли?

-Ако искаш, може обща стая, но предположих, че така, ще се чувстваш по-добре.

-Добре си предположил.

            Стаята беше просторна и богато обзаведена. Имаше портрети по стените и огромно стенно огледало.

-На кого са всички тези портрети?

-Този е на баба ми, до него е на дядо ми, а отсреща са на майка ми и баща ми.

-На кого е принадлежала тази стая?

-На майка ми.

-И родителите ти ли не са се разбирали.

-Уреден брак. Баща ми се нуждаел от наследник, а майка ми от пари. След моето раждане повече не се погледнали. Баща ми ходеше по жени, а майка ми стоеше по цял ден затворена, самотна. Само аз бях единствената й радост. Обеси се преди 10 години, когато бях на петнадесет.

-Съжалявам.

-Няма защо.

-Надявам се, няма да свършим като тях.

              Джеймс я поведе из другите стаи. Къщата беше наистина огромна, с множество коридори и безброй стаи.

-Кой я е построил? И кой би искал да живее в нещо толкова просторно.

-Прадядо ми. След като я построил, се омъжил за прабаба ми. Уговорен брак. Не особено сполучлив. Имали дъщеря - баба ми. Тя се омъжила за политик - дядо ми, пак нещастен брак. Починала е при раждането на баща ми.

-Да не би да има някакво проклятие? Тези нещастни бракове не ми харесват.

-Ами майка ми говореше за нещо такова. Спомена ми, че тук имало призрак - хубава жена, убита в къщата. Преди да я убият, прокълнала всяка една жена, която стъпва в имението, да умре. Аз лично не вярвам.

-Но кой е убил жената?

-Не знам и не ме интересува. Едва ли е вярно.

-Надявам се.

* * *

 Маргарит спеше. Минаваше полунощ, всичко беше тихо и спокойно. Но някакъв шум я събуди. Отвори очи, но не видя нищо. Хлад я обля, усещаше, че в стаята имаше нещо, нещо неестествено, което я караше да се чувства неудобно. Но не виждаше. Седна в леглото. И тогава я видя - жена, седнала на стол пред голямото огледало, решеща дългата си коса. Опита се да види отражение в огледалото, но такова нямаше.

-Коя си ти? Какво правиш тук?

             Жената бавно се  обърна. Кожата й беше мъртвешки бяла, а очите стояха като две големи черни дупки. Устата й се изкриви в грозна гримаса. Нададе вик и изведнъж главата й падна от рамената. Маргарит започна да крещи в неистов ужас. Джеймс отвори вратата с трясък и се втурна към ужасената си съпруга.

-Маргарит, какво има?

-Тя… тя… тя беше тук. Жената… главата й се откъсна…

            Сгуши се в него и започна да плаче. Джеймс я притисна силно към себе си.

-Спокойно, било е сън, просто сън. Искаш ли да спиш при мен?

-Да, не ме оставяй сама.

            Джеймс я сложи да легне. Взе си завивките и легна на земята.

             На другия ден Маргарит беше сама с прислугата в къщата. Джеймс имаше работа из града. Господарката на къщата разгледаше обстойно цялото имение. Тъжните градини, конюшните. Обиколи и къщата доколкото беше възможно за такава голяма къща. Успокои се от вчерашния ужас, че е било само сън и плод на фантазия и разказаното й. Както се изкачваше по стълбите и обикаляше се озова пред желязна, покрита с прах врата. Обърна се да си ходи, но нещо я теглеше към вратата. Обвиха я омайните ръце на любопитството. Леко я бутна, а тя се отвори веднага. Пое си дълбоко дъх и влезе. Беше тъмно и тясно. Минаваше по някакъв коридор. Стигна до някакво помещение. Намери газена лампа, която светеше леко, но хвърляше достатъчно светлина, за да вижда. Беше мръсно, прашасало и страшно. Маргарит усети пак същия хлад. Пристъп на ужас я обхвана. Взе лампата и започна да бяга, но се спъна в нещо и падна на земята. Стана и доближи лампата да види какво е. Вцепени се от страх - скелет, а черепът захвърлен отстрани. Даже не можеше да изкрещи от ужас, просто стоеше, гледаше и трепереше. Чу стъпки да се доближават към нея. Краката й не я държаха, не можеше да бяга. Усещаше все по-наближаващите стъпки. Вече крещеше. Грабна лампата и почна да тича, колкото я държаха краката. Стъпките я следваха неизменно. Виждаше външната светлина. Още малко… още малко… Излезе и трясна вратата. Трепереше и не можеше да се спре да крещи. Слуги дойдоха и се вцепениха от видяното. Опитаха се да й помогнат, но тя просто крещеше в истерия. Отведоха я в стаята й и я сложиха да легна. Напръскаха я с вода, дадоха й да пие, но продължаваше да трепери и да повтаря:”Убийство… убийство”.

             Джеймс се върна и като разбра за случката се втурна в стаята на жена си.

-Маргарит, Маргарит, как си?

-Тя е била убита, убита, Джеймс, убита!

-Спокойно, ела при мен и тази вечер.

         Отидоха в неговата стая. Той пак започна да оправя завивките на земята.

-Недей. Легни до мен. Не искам да съм сама.

-Сигурна ли си?

-Искам да бъдеш до мен тази нощ. Само на теб имам доверие сега. Бъди с мен.

-Мислех си, че никога няма да го чуя от теб.

* * *

         На другия ден Джеймс и още двама от прислугата се качиха горе, но нямаше никакви кости.

-Какво мислите, господарю?

-Тук става нещо, не вярвам Маргарит да си измисля.

-Тогава къде е този скелет.

-Не знам, просто не знам.

          Маргарит стоеше долу в трапезарията, ослушваща се и за най-малкия шум. Чу стъпки, същите стъпки. Светкавично стана от стола си и се заоглежда. Нищо. Само гадният хлад, който се просмукваше в тялото й. Нещо я удари през лицето и тя падна назад. Усети някого над себе си да я души. Не можеше да си поеме дъх. Слугини влязоха като чуха шума. Започнаха да викат за помощ. Джеймс светкавично слезе и отиде в трапезарията. Гледката го ужаси. Не знаеше какво да направи.

-Какво си ти и какво искаш? Пусни я! Какво искаш от нея?

           На стената с кървави букви се изписа:”Искам това, което е в нея! Ще унищожа вашия род!”

           Нещото пусна Маргарит и тя жадно започна да поема въздух. Джеймс я вдигна от земята и я прегърна.

-Маргарит, вчера вечерта се е изпълнила заветната ми мечта - бременна си. Носиш моята кръв… Чакай, моята кръв, моето дете - наследникът. Майка ми не си е измисляла. Тук е станало нещо, нещо страшно, което е довело проклятие. Това нещо иска да унищожи всички - майка ми, баба ми, прабаба ми - всички се самоубиха, всички жени. Оставя само мъжете и затова само аз съм оцелял от целия род. Трябва да направим нещо, преди да е убила теб и детето в теб. Дайте ми ключовете за кабинета на баща ми. Той се ползва още от прадядо ми. Ако има нещо, там ще го намеря.

            Качи се горе и започна да претърсва цялата стая. Нищо. Погледна портрета на прадядо си, който се усмихваше с някаква дяволска усмивка. Доближи се до него. Свали го от стената. Очите му се впиха в сейфа, скрит зад картината. Опита с всякакви комбинации, но не се отвори. Накрая въведе рождената дата на дядо си. Лекичко изщрака и се отвори. Вътре имаше писма. Джеймс го взе и започна да чете. С всеки изминал ред се ужасяваше все повече. Имал е любовница, красива жена. Когато му омръзнала, се опитал да се отърве от нея, но тя го изнудвала. Накрая я завел градината посред нощ по претекст, че имал изненада. Искал да й пререже гърлото, но в яда си отрязал цялата глава. Всичко беше описано в писмото, адресирано до лорд Картър. Двамата са замислили убийството.  Сега му беше ясно.

         Слезе надолу, вдигайки на крака всички мъже. Започнаха да търсят тялото. Не намериха никъде скелета. Отчаяние обзе всички. Джеймс се качи горе в стаята си. Затвори се и заплака. Не искаше да губи жената, която обичаше, тази, която щеше да го дари с наследник. Хвърли се на леглото. Тогава докосна нещо твърдо и студено с ръката си. Обърна се на другата страна и видя скелет, лежащ до него. Джеймс веднага стана и гледаше уплашено скелета. Черепът беше отстрани на костите.

        Още на другия ден направиха погребението. Свещеник я опя, но най-вече се извиниха на убитата жена. Погребаха я с почести.

         Маргарит стоеше пред гроба. Джеймс се доближи до нея и я прегърна силно. Докосна нежно корема й и я целуна.

-Вече няма от какво да ни е страх. Винаги ще съм до теб Маргарит. До теб и сина ни.

-Може и да е момиче.

-Да, може. Момиченце, красиво като майка си.

       Залезът беше кървав. Слънцето залезе, слагайки край на деня, но и на ужаса на рода Уилсън.