НА БРЕГА
Една от дъските на пейката беше счупена. Това създаваше известна некомфортност на тия, които сядаха. Но тя не обръщаше внимание на това. Чувстваше се замаяна. Толкова нежно галеше ръката ù... Говореше нещо. Не го чуваше. Чуваше само ударите на сърцето си. И нежната игра на вятъра, който се мъчеше да се провре в косите ù. Гледаше в далечината. Другият бряг на реката, румънският. Но не виждаше нищо.
Представи си едно от ония розовички, голички амурчета с лък и стрели. Със снежнобели крилца.
Представи си как лети ефирно около главите им. Дори си помисли, че една от стрелите вече е попаднала в целта.
Такива амурчета беше виждала нарисувани на едни стари поздравителни картички. Майка ù ги пазеше в една, също тъй стара, пирографирана, дървена кутия.
Винаги е мислила, че тази романтика на книжните поздравителни картички е отдавна отминала.
А сега усещаше, че се чувства не по-малко романтично.
Водите на Дунав се движеха бавно, много бавно... И величествено!
А той все тъй нежно галеше ...