Ехо нарочно вървеше по хребета на дюните - така виждаше морето под тях като една равнина, стигаща чак до далечния хоризонт, сега изсветлял в точката си на сливане между водата и небето.
Ветрецът се закачаше с покачена на дюните, като развяваше краищата на дрехите и игриво разпиляваше косите ѝ, успели да се измъкнат от рамката на забрадника с който ги бе привързала - слънчевите лъчи я следваха и блестяха в ямите от стъпките ѝ, докосвайки атлазените дрехи по тялото ѝ с игриво златисто сияние.
Морето също я придружаваше с шепота си в спокойствието на този ден, плискайки го нежно с малки рояци от вълни, покриващи в криволичеща ивица брега – понякога се опитваше да я достигне с някоя по-засилена, но тя беше там, горе...
Ехо се спусна по пътечка от цветни камъчета, напомнили ѝ на градината от корали, която видя наскоро, и усети пясъкът някак си по-мек, много по-топъл от друг път. Продължи да върви по нагънатата граница между вода и суша. Морската пяна сега вече можеше да полепне по нея като ...