НА БРЕГА НА НЕБЕТО
Винаги беше искал да я заведе там. Тръгнаха рано сутринта, почти на зазоряване. Оставиха колата на края на бетонния път, който вървеше из рехава горичка. Взеха само миниатюрна палатка, няколко плода и бутилка вода. Морето беше тихо и преминаха лесно през скалистия нос .
Беше самотен плаж, кой знае защо останал неразработен от туристическата индустрия. Дълъг няколкостотин крачки, затворен от каменисти носове от двете страни, с прекрасен дребен пясък, тюркоазена вода, изпъстрен с хиляди перца, като създаваха впечатление за чистота, а не замърсеност, клечици, оголени от ветровете и морските вълни, тук-таме някой изхвърлен дънер, купчини камъни, толкова големи, че дори морето не беше успяло да ги изглади за хилядите години. Във водата, току до брега, проблясваха стотици рибки, по-малки, по-големи, кой когато беше успял да влезе в живота.
Повървяха до далечния край на залива. Слънцето се беше издигнало и започна да топли. Тя огледа морето, протегна се щастливо и го целуна ...