Навярно отдавна е минало полунощ. Тази лампа, толкова силна и без абажур, ме дразни. Но няма как да я изгася, нито да я избегна. Не трябва да се движа. А може би вече и не мога.
Сами сме, двете: лампата и аз, забравени... През деня: кръвно, пулс, хемоглобин - на всеки 30 минути, но лекарят от нощната смяна се скара на сестрата, че продължава да ги следи. Спешният случай вече не съм била аз, а Калина. Трябваше да я оперират, едва събраха екип. Още са в залата, но като приключат, няма да я върнат в интензивното при мен, а ще я откарат в реанимацията. Не очаквам друго, освен посещения на близките. Най-рано утре. Ако има утре и за мен.
Колко внезапно попаднах в тази стая... И колко бързо след това си дадох сметка, че тя е моето настояще... Всички места, които бях посещавала или където бях живяла, всички хора, които са ми били близки, и другите, изведнъж се оказаха мое минало. Целият свят е зад мен и без мен, за часове или завинаги...
Тази сутрин, всъщност... вчера... Тръгнах за работа, защ ...