И докато лежа така, втренчен и сам, се опитвам да открия причината за болестта, празната стая и глада. Връщам се отново и отново в моето “преди”, припомням си думите – собствени и чужди, а действията се опитвам да забравя.
Луна няма, само тъжна улична лампа прегръща в ледена светлина мартенското настроение на вечерта. Къщата е мръсна и мирише на застоял мен - царят на пакета цигари. Поне властвам - за всяка цигара аз съм началото и краят, господарят и най-сетне човек, от когото нещата зависят.
Животът ми се разви без да осъзнавам какво се случва, така и свърши. Време винаги имаше, но нямаше къде да го използвам. Не ме разбирайте погрешно. Сам съм изградил всичко, което имам. Къща с булчинска рокля в гардероба в спалнята, бебешки дрешки и отсъствието на притежателките им. Все пак си остава къща. Опитах се да я постегна, свалих тапетите от банята, които преди години ми се сториха добра идея, със сигурност по-добра от тази да лепя плочки. Сложих сателит, купих микровълнова и се научих да я използвам. Резултат, различен от бързо приготвени пуканки и затворени зад стъкло хора, липсва. Години чаках да се случи, да осъзная надеждите си и да облека желанията, променях бавно къщата, за да заменя и себе си, но не успях.
Паля цигара, езикът гори, докато димът се опитва да намери процепа между устните ми. Тя – хартиената, далечната, моята и винаги изчерпаната – те, цигарата и Валентина...
Запознах се с нея в университета. Беше от тези, по-отраканите и дълго време само наблюдавах от разстояние младите ù пръсти, приглаждащи кичури коса. Слагаше много грим, а червеното ù червило ме правеше сляп за останалите цветове. Не знам дали забеляза безконечните ми сесии от усукващи се по тялото ù погледи, но един декемврийски следобед тя дойде до стола ми и през правите си бели зъби изцеди усмихнатото “Валентина”. Така започна моят рай.
Себично отражение или страхливо отклонение, любовта ми стана факт, защото Тя искаше да е факт. Беше толкова умна и будна, постоянно четеше - най-често Флобер и Балзак - пиеше кафето без захар и нито едно мускулче по лицето ù не трепваше, докато горещата горчива течност се изливаше в женското девствено гърло. А аз само гледах и ги обмислях; тях – цигарата и Валя.
Минаваше през мен, сякаш бе призрак, впиваше гладните си устни в тялото ми и изстъргваше всички намерения. Димът и гласът ù се разливаха във въздуха; тя чакаше търпеливо, минута след минута. Часове наред поднасяше погледа си към мен. Приемах го безмълвно, не мислейки, не знаейки какво цели. Така и не успях да разбера. До днес се чудя какво искаше, какво не можах да ù дам, какво тя не успя да вземе.
© Мартина Стоянова All rights reserved.