Оставаха само три автобуса, за да дойде ред на нашия да влезе в големия “контейнер”. Придвижвахме се бавно, с по няколко метра на около пет минути. Така ми се струваше поне. Колкото по-отблизо виждах това голямо сиво метално нещо, в чийто търбух щяхме да се озовем, толкова повече се усилваше желанието ми да скоча и да избягам. Оглеждах се любопитно, снимах с телефона входа на влака, тоест на вагона в който щяхме да влезем, и светлините наоколо, вълнувах се от предстоящото изживяване. А бедното ми сърце с всеки свой удар ми нашепваше: “Не ни причинявай това! Не влизай там!“ С приближаването до “контейнера” шепота на сърцето ми бавно, но славно се превръщаше в крясък. Наложих си този път да не го слушам.  

Няколко дни по-рано ми се обадиха бившите шефове от Лондон, че им се е родило трето момченце и имат отново спешна нужда от детегледачка. При тях трябваше винаги да се случват спешно нещата. Дразнех им се на егоизма и на увереността, че щом ме повикат аз ще реагирам веднага. Заради припряността на шефката и постоянната ѝ намеса в работата ми напуснах преди половин година, но заради децата останахме в добри отношения. Имах нужда да виждам малчуганите, а и те често искаха срещи с мен. Седмичната ми почивка на новата работа беше в неделя и след дълъг сън, до обяд, посвещавах свободните си часове на двете ми любими момчета. Очакваха с нетърпение появата на новото си братче, а когато то се появи аз се намирах в чистата и подредена, но толкова студена Германия. Планувах и след коледно-новогодишните празници да остана там, да видя повече от красивите градове на тази страна и да си създам спомени с една от най-близките ми приятелки. Както често ми се случва, плановете ми рухнаха изведнъж на третия ден от новата година. Шефът звънна, оплака ми се, че шефката не харесва никоя от кандидатките, на което аз се засмях, и обещавайки ми по-висока заплата ме помоли да се върна при тях. Спешно! Поставих си и аз условията за възобновеното ни сътрудничество, с които той бързо се съгласи и аз приех офертата. Също така бързо реших, че няма да си причиня нов полет, с риск сърцето ми да се пръсне в небесата, а ще опитам нещо ново. Знаех, че както в самолета, така и в Евротунела няма да мога да изляза когато си поискам, колкото и да бъда завладяна от клаустрофобия и паника. Не играх на онче-бонче, но реших, че половин час е по-лесен за преодоляване, макар и на десетки метри под морското дъно, отколкото няколкото часа на десет километра над Земята. Хванах автобуса от Дюселдорф на петия ден от настъпилата година и потеглих.  

Почти през цялата нощ спах,отваряйки очи при проверките за Тунела около два часа преди изгрев. По-шеметно събуждане не помня да съм имала. Суматохата наоколо, мисълта къде ще се намирам след минути и галопиращото ми сърце заместиха разбуждащото действие на кафето. Признавам, ефектът им е по-силен от неговия. С десетина кафета може и да се доближа до същите усещания. Ето, вече сме вътре. Опитвам се да мисля за всичко друго, само не за това, че съм на около петдесет метра под земя и вода, напъхана в петдесеткилометров тунел, в който се движи влак, в който пък има място колкото за автобус или друго голямо превозно средство. Никак не е здравословно да мисля колко стени ме притискат, за това вместо да се тъпча с успокоителни хапчета си отварям телефона, слагам си слушалките и пускам видео след видео. Музиката и детският смях от екрана ми действат добре, подтискат страховете ми. След минути забравям къде се намирам. Усещам само някакво подрусване и бучене, но заниманието ми успешно ме разсейва. Периферното ми зрение регистрира, че преградата която ни дели от превозните средства пред нас се затваря, но съзнанието ми решава да не обръща много внимание на този факт. Музика, смеещи се деца, музика, играещи си деца, музика и прегръщащи ме малки ръчички. Редувам видеата, пийвам си сокче и си повтарям колко добре се чувствам. А сърцето ми не бие с двеста удара в минута, не. Аз съм най-спокойният човек на света и не се намирам в никакви автобуси, влакове и тунели. Който се страхува, като мен, да не слиза под Ламанша. 

Имам усещане, че чувам плач и хлипане когато спира поредното видео. Махам слушалките и го чувам по-ясно. Да, момичето на седалките отсреща се е свило до прозореца и трие сълзите си. И тя, като мен, се е разположила сама на двете места. Зад шофьора е, но той си слуша музика и не я чува. Останалите пътници пък се правят, че не я чуват. Тя е просто една непозната, какво им влиза в работата защо плаче. Правят се на заети и не им пука. При мен явно е професионално изкривяване или знам ли какво, но сълзите на дете не могат да ме оставят безразлична. А в моите очи тя е дете. Видях как на автогарата я изпрати мъж с когото си приличат, вероятно баща ѝ, и се надявам, че на гара “Виктория” също ще я чака някой. Пъхнах си телефона в джоба на якето и седнах предпазливо на седалката до плачещото момиче. Спокойно, тихо, но уверено го поздравих. То ме огледа уплашено и с недоверие, но отвърна на поздрава ми на английски, хлипайки. 

- Коя сте и защо се занимавате с мен? Искам да остана сама. 

- Сигурна ли си? Аз съм Радина, можеш да ме наричаш Ради. Докато си треперех на моето място ми се стори, че искаш да си треперим заедно.- нарочно не заговорих в учтива форма, за да ме почувства тя по-близка. 

- Не треперя, само плача. Ти си голяма, не ми казвай, че те е страх! 

- Не съм чак толкова голяма, че това ново преживяване да не ме уплаши. А ти имаш ли си име? 

- За първи път ли пътуваш в Тунела? Аз вече не ги броя, но все така ме е страх. Извинявай, забравих си обноските. Леони се казвам, приятно ми е. 

- И на мен ми е приятно, Леони. Има толкова сила в името ти, а и приличаш на смело лъвче.- хубаво ми е, че думите ми я накараха да се усмихне. 

- Никакво лъвче не съм. Просто съм кръстена на немската ми баба.- каза скромно тя. 

- Явно и двете съдбата ви е орисала с това красиво име, за да посрещате смело всяко предизвикателство.- не се давах аз. 

- Не знам, но искам по-скоро да стигнем. Омръзна ми да стоя на тъмно, тясно и сама! 

- Тук не си сама. Виж колко много хора има. И аз съм тук. 

- Ти си тук, но не ми помагаш като трепериш.- ако играехме борба, щях да съм нокаутирана. 

- Ето, вече не треперя.- хванах ръката на Леони.- Вземам си от твоята сила. 

- Забавна си.- изтри тя сълзите си с единият ръкав на ризата си. 

- А ти, доколкото разбирам, си наполовина германка, наполовина англичанка? 

- Да, татко е от Дюселдорф, мама от Лондон. Разведени са, и въпреки протестите ми, всяка ваканция прекарвам с новото семейство на баща ми. Досадно и тежко ми е, но нямам избор. 

- Не знам възрастта ти, но предполагам си тийнейджърка. Би трябвало вече да се допитват до теб. 

- На петнадесет съм, а все още нямам думата. Големите решават всичко. Дано догодина това се промени, че не издържам. Твоите родители наказвали ли са те? 

- Не бях от най-послушните деца, но не ме възпитаваха с наказания. Казваш ми, че те наказват? Толкова много бели ли правиш? 

- Татко и новата му жена си имат малко момиченце, което обичат повече от мен. Тя може да прави всичко, а аз ѝ преча с всичко на мащехата. Когато сме сами, разбира се. Татко не ми вярва когато му разказвам как тя ми крещи дори за белите на малката, как ме гони навън, а често и ме заключва в килера. Държи ме там с часове. Наближи ли баща ми да се прибира ми отключва и ме праща в стаята ми, предупреждавайки ме да си мълча. Понякога му казвам, но той махва с ръка и вярва на нея. Смята, че си фантазирам и се смее, че не искам да спя на тъмно и на това, че ме е страх да пътувам, независимо с какво.  

- О, тя го играе злата мащеха? 

- Не го играе, а наистина е зла. Онзи ден толкова много я молих да ме пусне, защото съм гладна, страх ме е и обещавах да направя всичко, само да не ме заключва отново! А тя се смее и ме нарича “малка лигла”. Здрава е вратата, не мога да я разбия. 

- Споделяла ли си за отношението ѝ с майка си? 

- Опитвах много пъти. Реагира точно като татко. Не чува молбите ми да не ме праща при тях. Не знам защо никой не ми вярва.  

- Нали имаш мобилен телефон? 

- Да. Защо? 

- Следващият път опитай тайно да запишеш какво се случва. От първия момент на скарването до затварянето в килера. Само да не те хване мащехата!- не знам откъде ми хрумна да давам такива съвети, но почувствах колко безпочвени са моите страхове. 

- Много добра идея! Как не съм се сетила? 

- Паниката блокира мислите ти вероятно. 

- Вероятно е така. Благодаря, че ти, една непозната, ме чуваш!- Леони се облегна на рамото ми и аз я прегърнах. 

- Май няма да излезем оттук като непознати.- погалих я утешително по русата коса.  

- Да, ти си моята нова приятелка. На гарата ще те запозная с мама. Ще те хареса и ще те покани на гости.  

В последните петнадесет минути под Ламанша научих музикалните предпочитания, мечтите и първите любовни трепети на новата ми, толкова млада приятелка. Унесени в разговора си забелязахме, че автобусът се движи под открито небе чак когато видяхме първите слънчеви лъчи. Докато в края на пътя Леони си подремваше успокоена на рамото ми тържествено си обещах, че ще направя всичко възможно родителите ѝ да я чуят, а моята шефка да чуе мен и да не се кара за глупости на своите момчета. Едно невинно момиче щом може да оцелее въпреки злобата и жестокостта на мащехата си, значи аз мога да летя със самолет или да се затворя между безброй стени под Ламанша без да мрънкам. Вече знам, че страхът не е по-голям от мен.