Минаващата по коридора възрастна медицинска сестра дори не погледна опашката от пенсионери пред кабинета на личния им уж лекар. Беше началото на месеца, доста пациенти идваха за направления. А и нямаше нищо интересно за гледане – годините и пенсионерското ежедневие бяха унифицирали хората, при което неопитно око трудно различаваше мъже и жени, особено в подобен студен зимен ден. Беднотията също рисуваше със сиви бои – жените /все още/ бяха до една постригани почти по мъжки. Най-вече да пестят от фризьор и време за ресане – пък и за какво им е тая пуста заминала си красота… Внуците и без това ги обичаха в деня на пенсиите.

И разговорите им бяха унифицирани – разменяха диагнози, преразказваха телевизионни реклами за лекарства, описваха с какъв зор за източили необходимото за анализите…

- А ти защо си тук? – бай Кольо, който толкова отдавна дежуреше на опашката за доктора, че даже охраната – леко влачещ левия крак пенсионер от времето на милицията, го поздравяваше, беше обърнал внимание на свития човечец, заемащ половин табуретка в левия ъгъл на чакалнята.

Онзи прекъсна впития в пода поглед и го погледна с известно стеснение.

- Ами… Рецепти да взема. На три месеца идвам, не обичам да вися по опашки, та…

Бай Кольо се засмя, неколцината други също се подсмихнаха. Абе, и те не обичат да чакат, но… Пенсионер ли си – трябва да запълваш времето си. Ей го – Мишо ходеше поред да плаща сметките на семействата на двамата си сина. Вярно, на две места в града имаше пунктове за плащане, но да си изгърми патроните… Един ден плащаше тока на големия син, на другия тока на малкия, после телефоните – по реда, сетне водата, телевизията, интернетите… И така си намираше занимавка за бая дни.

Наистина, в града имаше доста кафенета, където човек можеше да убие времето, обаче… С очи да го ближеш това кафе – пак свършваше, а денят беше дълъг. Вярно, почти всички имаха къщи по околните села, обаче те бяха за пролетта, лятото, есента. А сега… Харчове за някакво си кафе…

Обади се Киро:

- Здрасти, бай Асене! – рече той и човечецът му отговори благодарно.

- Петър вестникарят – каза Киро – На ъгъла срещу пазара, новата будка…

Останалите закимаха разбиращо. Ама естествено, че го бяха засичали в будката, но кой да му обърне внимание. Пък и го бяха виждали отдалеч – кой пенсионер днес има излишни левчета за вестници? То новини по телевизията не им се гледаха – в повечето диагнози докторите им бяха написали „И най-вече  спокойствие“…

Една жена се измуши покрай тях и влезе в кабинета. Донка таман отвори уста да я сдъвче, както си знае, но бай Кольо я спря само с поглед.

- Тая е докторица – рече авторитетно той – С предимство е…

- Защо? – учуди се Петър.

Бай Кольо махна с ръка. Какво да му обяснява – за пръв път ли е на преглед? Докторите, сестрите, че даже шофьорите и портиерите се чувстваха привилегировани, бяха на свой терен… Имат си свои работи, няма да губят времето като простосмъртните, я… Що пари са дали за тая диплома – трябват и привилегии…

Покрай тях мина младичка – нейде малко над четиридесетте – медицинска сестра. Всички – дори жените – я загледаха. Ами изненада си беше – подобна крехка възраст сред едва крепените от халатите върнали се на работа сестри…

А сестрата спря пред Петър:

- Доктор Петров??? Ама защо чакате? Ей сега ще ви вкарам…

Петър смутено се усмихна.

- Малко неудобно ми е…

- Къде се губите? Чух, че нещо с очите… - не спираше сестрата.

- Зрението падна, не мога да оперирам вече – каза нервно бившият доктор – Виждам клиентите, виждам вестниците, но…

- Елате, елате – затегли го сестрата.

Петър закима несъгласно.

- Благодаря, Даре, но… Не съм свикнал, знаеш… Ще си изчакам, няма да умрая я…

И се засмя:

- Пък и да умра – на мястото си съм…

Вратата се отвори, излезе бялата престилка, после жена със стисната рецептурна книжка. Кольо се изпъчи – негов ред беше, пристъпи напред и хвана дръжката…

Малко доволен, че чакането свърши, малко помрачнял, че приключи безплатното забавление за днес…

А и тоя доктор беше интересен. Трябва да мине покрай будката, да си поприказват. Щеше да е забавно – все одно да слуша случайно оцелял динозавър…

П.П. Познавах героя, наречен доктор Петров. Продаваше вестници заради зрението. Почина...

П.П.П. Предлагам малко връщане назад - към един много харесван от мен разказ - https://otkrovenia.com/bg/proza/bolnica-na-kraya-na-byudjeta