На перона
Не обичам гарите, спящи в забрава по отминалите пътници, ръждиво скърцащите коловози и сдъвканите облекла на блуждаещите мисли .
Думи, думи… изплюх моите и реших и аз да попътувам .
Пред очите ми се стрелкат тъжни , самотни стълбове с прашни спомени от мимолетните допири до нечии мигове, изпуснати случайно през отворените прозорци.
Коловозите са мъдри и влаковете са мъдри , само че не могат да говорят.
Опитвам се да ги усетя , отварям прозореца , изплювам поредните сдъвкани мисли , но стълбовете бързо отминават , недоволни от това , че съм разблудкал праха събиран с години…
Наближаваме някаква гара , познат пейзаж – отново до болка изгубени съдби се изсипват на перона и още толкова поемат на някъде.
Затварям очи за да предпазя паметта си от спомена за необратимото - пътищата отнемат толкова много...
Бях последен курс в гимназията, в училище се справях добре, даже отлично. Животът ми не беше особенно интересен, но и скучен не беше. След часовете ходехме до язовира за риба или ...