Обаждам се на баба днес.
Уж да я чуя, пък почти не обелвам и дума по телефона..
(Макар че да чуеш някой и да говориш с някого са две различни неща)
Баба ме чува, обаче. Чува ме в мълчанието ми..
- Цветето е умряло, нали? - пита най - накрая.
Мълчанието нали било съгласие, та... Мълчах, пък душата ми крещеше. Безмълвно, но до издихание..
Такава беше баба. Не просто знаеше какво да попита, но и знаеше как да слуша, и какво да чува. Обръщаше внимание на малките неща, защото именно те бяха най - важните. И най - много разбиваха сърцето...
- Днес са ти много силни ветровете. Чак моите мисли отвяват.. - казва.
- .. като калинки.. - допълвам и заплаквам.
Такъв дъжд се излива от небето, че спокойно може да удави и най - добрия плувец.
Баба не казва нищо, а мълчи с мен. Такава е. Влиза смело в бурите ми и остава дори след като си изплача дъжда...
Послепис: Защото.. само едно цвете може да разбие истински сърцето ти...