Ники примижваше срещу слънцето и сякаш с поглед го теглеше надолу зад хълма.
         Допреди малко бе цепил дърва, защото нощем ставаше хладно. Сега отпиваше от кафето си, което междувременно бе приготвил на вече запалената печка и се чудеше кога и защо баща му е изкопал този трап зад къщата.
         Съседите бяха свикнали да го виждат с кафе и цигара на покрива на вилата.
         Промърморваха: "Лудия Николай пак е тук", сплашваха децата си с него и отминаваха, защото всъщност в тази никаква извънградска зона съседите бяха поне на километър. Всички знаеха историята за тридесет и кусур годишния мъж, който като дете видял как майка му изгоряла в пламъците на собствената им къща и оттогава... тук те потупваха с показалец по слепоочието си. Знаеха, че обича да "цикли" на покрива на вилата, която баща му стягаше през лятото, а през останалото време пустееше.
         Ники обичаше да седи на покрива. Харесваше му да гледа слънцето, небето, облаците от покрива на вилата си. Надолу, след пет километра, се виждаше и града, винаги обгърнат от мъгла или смог. Не обичаше да гледа към него. Всеки петък, като го пуснеха от дърводелския цех, хващаше последния автобус и идваше тук на това наистина "никакво" място. Не беше градска, селска или вилна зона. Просто разхвърляни по ниските хълмове къщички. Неплодороден, но горделив Балкан, малко над увлечения в разрастването си град. Промъкващият се в полите му път водеше към местната телевизионна кула. Слънцето се предаде и се скри зад близкия хълм. Сбърченото чело на Николай се отпусна, а очите му се отвориха спокойно, но продължаваха да гледат в същата посока. Изсмука последните капки кафе в чашата и запали нова цигара. След около половин час му стана хладно, отвърза пуловера от кръста си и го облече. Нощта и студът настъпиха едновременно. Печката в къщата сигурно отдавна бе омаляла от глад за дърва и комина скучаеше пресъхнал. Само че Ники се сещаше за печката, колкото усещаше и студа - никак. Изпуши цигарата си и я изстреля със средния пръст. Единствената светлинка наоколо се търкулна по ската на покрива, а улукът я приюти през последните й секунди. Хвана го яд, че не си е взел шишето с ракията, сега с удоволствие би дръпнал една-две чашки. Бе започнал да попийва още на шестнадесет. Първият път, когато баща му го надуши (а той също пийваше доста) яде лют бой и се научи да се крие. Бе пробвал всякакъв алкохол, но ракията си му остана на сърце. Единствено в нейната компания Николай се усмихваше истински. Случваше се да пее и танцува, а можеше и някое момиче да закачи, но дотам. Макар и прехвърлил Христова възраст, той все още не бе спал с жена. Единствено пиян успяваше напълно да забрави онези абсурдни пламъци, излизащи от тялото на крещящата му майка. Последно погледът му бе ясно фокусиран тогава.
         Когато, все още шестгодишно момче, стъписан се бе втренчил в горящото и блуждаещо из хола гротескно подобие на майка му. Сега, дори говорещите лице в лице с него, не бяха сигурни напълно кога ги гледа и кога не. А най-отнесен погледът му ставаше при някой от поредните побоища на баща му. В дърводелския цех се случваше цяла седмица да не обели и дума, освен, ако останалите работници не го закачаха нещо. Но и тогава можеше да им отвърне само с неясната усмивка, която те отдавна познаваха. Бяха го взели под крилото си и не прекаляваха с бъзиците.
         Вятърът се усили. Сменяйки постоянно посоката си, атакуваше осмелилия се все още да стои на покрива човек. Ники прегърна коленете си и сгуши брадичката си в топлите ръкави на пуловера. Не възнамеряваше да слиза. Само тук бе почти напълно спокоен и без да се налива с ракия. Погледът му, попривикнал с тъмнината, шареше по смътните очертания на облаците в черното небе. Не мислеше за нищо.
         Надолу по пътя се чу шум от кола. Вятърът опита да го конкурира, но двигателят на колата натъртваше присъствието си с наближаването й. За пръв път от пет часа, Ники обърна глава в посока към града. Не обичаше града. Потънал в индустриален смог, напомнящ му на пушек, пълен със забързани хора, които вдигаха адски много шум. Там бяха бабаитите, които го пребиваха като дете и му казваха "недъгав". Там беше баща му, който макар и на възраст, още бе ужасяващо силен и пиеше със същото настървение. Там беше и момичето, което бе поискал да целуне в десети клас, а тя, след гримасата на отвращение, му се разсмя в лицето.
         Мразеше града. И дори не поглеждаше към него, когато бе тук. Но сега шумът бе привлякъл вниманието му.
         Не видя нищо. Звукът обаче издаваше, че моторното превозно средство (Николай не се съмняваше, че е кола) е кривнало от пътя и се катери по черните коловози досами вилата, на чийто покрив се гушеше той. Със спирането на двигателя се отвори врата и веднага светна издайническа светлинка. Четири едри силуета изтропаха с обувките си по ситните камъчета на черния път.
         - Сигурен ли си, че няма никой наоколо?
         - Напълно. Два-три пъти съм спирал тук да чукам едни пачаври! Съвсем пусто е!
         Тая къщурка кой знае откога човек не е виждала!
         - Вадете го и по-бързо! Няма цяла нощ с тоя боклук да се занимаваме!
         Включено фенерче освети гърчещия се и мучащ вързоп, който силуетите извадиха от багажника.
         - Да го фрасна ли с лопатата?
         - Нека се гърчи копеленцето! И оная курва, жена ми, ще заровим тука, само да я открия! Да са си заедно!
         Заровиха го в готовия трап за няма и пет минути. Още по-малко време им отне да се спуснат с колата надолу по черния път и жуженето на двигателя да заглъхне по посока на града.
         Николай отново остана сам. Разкърши се и запали цигара, а погледът му по навик се вдигна към хълма, чиито очертания едва се забелязваха в тъмната нощ. Не усещаше октомврийския студ, но чуваше как вятърът се гаври с изсъхналите листа по дърветата.
         Чуваше и стоновете на човека под земята. В главата на Николай проблесна, че много отдавна, май беше дете още, бе чувал подобен звук. Само че много по-силен и втрещяващ. Невкопан в земята. Опита се да не слуша. Но ето, че дългото, досадно пипало на града бе стигнало и тук и бе вкопало един от гадните звуци почти под краката му. Ники се опита да не му обръща внимание. Да слуша стария перверзник вятъра и неговите невинни жертви - листата, които той със злоба стоварваше върху стената на къщата. Мученето обаче настояваше. Различаваха се и отделни викове. Ники хвърли недопушената цигара, пропускайки да я изстреля с пръст. Искаше си спокойствието и за малко да падне от ореха до къщата, който ползваше вместо стълба.
         В барачката на баща му имаше инструменти. След трескаво ровене из връзката ключове, петминутно борене с катинара и ровичкане в тъмното, излезе с лопата и се зае да копае. Ставаше бързо и лесно в прясно натрупаната пръст. Но най-хубавото бе, че усетил надеждата в отсечените лопатни удари над него, подземният глас бе престанал да скимти.
         Може да беше луд, но както казваха и хората от дърводелския цех, Николай не бе глупав. Последната част от копането извърши с ръце, за да не нарани човека долу. Пръстите му вече се бяха изранили, когато напипаха брезента под него.
         Мъчно щеше да извади буйно шаващия от предвкусваното избавление вързоп, затова изтича до къщата за нож.
         В момента, когато разпори брезента, две ръце го стиснаха за гърлото и го повалиха по гръб на влажната пръст. Доскорощното мучене се изроди в гневни викове.
         - Луди ли сте бе, мамка ви мръсна?! Така ли ще ме сплашвате? Що не ме гръмнахте направо? Копелета!!!
         Сякаш стоманени, пръстите на афектирания доскорошен вързоп бавно отнемаха живота у Николай. Вятърът спря за момент, ослушвайки се за ставащото. Когато се сети за ножа, силите на Ники вече не му достигаха дори да вдигне ръка. Очите му гледаха към стрехата на покрива, докато той издъхна долу във влажния трап сред виковете на градския човек, който не спря да псува и докато го затрупваше с лопатата на баща му.
         На сутринта октомврийското слънце се протегна над един от хълмовете с надеждата, че ще види своя приятел на покрива на къщата. Леко се намуси като не го видя и с неудоволствие се отправи към шумния град.

 

Декември, 2004