Наистина съм те обичала.А мислех,че покривайки огледалата ще изгоня душата ти от този дом.Мислех,че ако не те питам "как си",ще бъда по-добре.Че вечерите ми ще бъдат по-малко сами без твоето присъствие.А какво се получи?Писах писма,но не си ги получил,гълъбите падаха един по един.Основното в тях бе,че ме мъчиш.Не знам дали бе цинизъм.Та аз те мъчех толкова дълго.Непостоянството ми,тежестта на чувствата,заплахите за бягство - отговорността те мъчеше. А аз все така непостоянна.Твърде млада усетих страха.Трябваше ми безгрижие,мечти,усмивки,мимолетни чувства,а не това...не ключ за сърцето,не мисли за край,не истински думи. Наистина съм те обичала. Така,както обича самоубиецът - за последно.Къде отиде първата,недодялана,плаха любов?!Къде забравих да се влюбя и разлюбя,после някак безобразно бързо да си спомня как изглеждаше усмивката?Къде забравих,че съм млада и че глупостта се предполага за присъща?Защо не мина всичко като треска,а се превърна в смъртна болест с идващи,утихващи симптоми?Не ме напуска мисълта,че...да,наистина съм те обичала. Всеопрощаващо.И сега чувам гласа ти: "Винаги ще бъда с теб!Чу ли?! Винаги!". Това "винаги" само от теб звучеше над вечното.Сякаш си открил начин да ме обичаш,без да си с мен,а просто до мен.Навярно Той не осъзнава,че аз съм все още до теб.Защо ли? Защото наистина съм те обичала!