Толкова бързо минаха дните, след като той й каза, че ще заминава.
Първоначално тя не взе на сериозно думите му, мислеше, че е поредната приумица, на болния му мозък... но въпреки това плака цяла нощ, само при мисълта за това.
Не можеше да си го представи дори.
Да се събужда без този човек, който е смисъла не нейния ден, нейния стимул.
Тя ставаше с мисълта за него, отиваше на училище, където всичко й беше адски антипатично, но въпреки това тя приемаше всичко с усмивка, мисълта, че вечерта ще е с него я крепеше, един прекрасен завършек на деня... сгушени, гледащи сериалите по телевизията... колко приятно и беше да разпуска по този начин...
Цяла една година в неговите прегръдки, цялата една година с неговите караници - не можеше без тези неща.
Той я караше да се смее, гъделичкаше я, лигавеха се... той я правеше истински щастлива.
Тя му се беше отдала напълно, беше се разкрила пред него, нямаше по- близък човек за нея. Той и беше едничък.
Тя беше щастлива, чувстваше се сигурна и обичана, н ...