Вече няколко години, откакто влакът не е мой втори дом и усещането, че всички влакове на света пристигат и заминават без мен е все по-натрапчиво. Не е ли странно как един влак е едновременно заминаващ и пристигащ – всичко зависи от това на коя гара сте. А това го прави и идеален за писане – може да свърши чудесна работа като метафора на почти всичко. Като добавим и релсите – вечният път (прощавай, Керуак) и имаме най-важните съставки за един разказ. И за едно пътуване. А на къде ще пътуване зависи от нас и май това е сложната част.
Един приятел каза, че не мога да спра да мисля за пътувания, защото живея твърде близо до гарата. И може би е прав. Може би, фактът, че всеки ден чувам свирката на влака, правеше нещата по-сложни. Може би нямаше нищо общо с удовлетворението ми, когато за пръв път пътувах съвсем сама (ако не броим двата сака и чантата през рамо). Или когато, една снежна зима, на релсите бяха паднали клонки и чакахме три часа, докато разчистят. От едната страна виждахме гора, ...