На залеза на мъката ми се появи нещо непредвидено... Когато и махах за довиждане,някой похлопа на вратата. Сепнах се, но нямаше как да се скрия.
Отворих... и...
Твоят образ ме сломи... Дълго ли си бягал от миналото към мен?
Защо ме безпокоиш точно сега и какво искаш от мен?
- Искаш ли да направя кафе? - попитах аз, въпреки, че виждах как тъгата пристъпваше бавно назад, към душата ми, откъдето я изпращах всъщност.
- Да, с удоволствие ще изпия едно кафе. Много бързах насам, почти тичах... - отговори ми той, без да усеща, че аз нямам търпение да си тръгне на момента...
Впи се ядно в мен споменът и сълзите не закъсняха. Но за какво ли страдах?
Нямаше смисъл... Или имаше...
- Кажи сега, с какво мога да ти помогна? - исках да минем направо на въпроса.
- Ами, аз много мислих и... - той млъкна, сякаш го трясна в миг светкавица.
- Да... слушам те - казах аз и седнах, но определено не ме свърташе на едно място. Някои трябваше да ме закове на стола.
- Много е объркано в главата ми. Виждам, имаш с ...