Не само по големите християнски празници, от години посещавам често храма в центъра на града ... Свикнала съм да виждам почти винаги отпред на стълбището да седят двама-трима, предимно мъже, отхвърлени според мен от живота, просейки милостиня ... И почти винаги откликвам, както всеки християнин, според скромните ми възможности ... Но, когато преди време едва ли не се сблъсках на улицата с две мои бивши колежки, клошарки – бях стъписана ... Трудно ми беше да повярвам, че това са те, наистина ... Още по-трудно ми беше да ги срещам и пред храма, като другите да просят ... И моите левчета едва ли са им стигали и за кафе ... А на мен, само при спомена за тези две мили души, кафето и до сега ми горчи ... Отдавна, в престижната тогава Плевенска гимназия, с едната от тях преподавахме езици, макар че тя беше нередовен учител, само с езикова гимназия ... (Но толкова търсени и до днес са преподавателите по Английски ) ... Другата беше учител по музика ... Пишеше стихове ... И двете някак си прили ...