Вън пак заваля. Този път обаче дъждът някак странно барабанеше по металният покрив на колата. Капките шибаха безмилостно купето и се усещаха като чуковни удари. Не беше като предишният дъжд. Този беше друг. Някак по-страшен, по-злокобен. Сякаш вещаеше някаква лоша вест. Поредната.
Джони преглътна и усети отново устата си суха. Преглътна пак, сякаш за да се опита да преглътне възела заседнал в гърлото му, но не се получи. Затова стисна още по-здраво волана и се опита да различи пътя измежду изоставените ниви пред мъждукащите светлини на очукания джип. В последният момент видя една голяма дупка и нави докрай волана в дясно, карайки колата да завие рязко за да я избегне. Задната гума обаче закачи ръба на изораният асфалт и цялото купе се разтресе, скърцайки заплашително, сакаш предупреждавайки, че ако мине през още една такава ще се разпадне.
- Не може ли да внимаваш повече ... - изохка едва разбираемо жената на задната седалка.
- Опитвам се ... - съчувствено отвърна Джони и сбърчи вежди, ...