Надежда

Навън е тъмен есенен ден. Едри капки дъжд се стичат по прозрачното стъкло. Гъста мъгла се е надвесила над града.

В стаята ми се промъква хлад, който като нежната ръка на ледена кралица милва кожата ми.

Пред мен стои твоята снимка. Спомням си добре деня, в който си замина. Бе топло циганско лято. Копринените ти коси падаха небрежно върху прекрасните ти рамене. В очите ти се четеше болка, защото знаеше, че това е краят. Не исках да си тръгваш. Обзе ме страх, че повече няма да видя очите ти, усмивката ти, да докосна кадифената ти кожа, да вкуся сладките ти устни. Уплаших се, че повече няма да чуя гласа ти, но най-вече ме обзе страх, че повече няма да срещна човек като теб, който да ме разбира и подкрепя, тъй както ти. Едва ли ще обичам и ще ме обича така истински, без преструвки, без лъжи.

Но лъч надежда все още грее в моята душа. Надежда, че някой ден ще се върнеш пак при мен, а любовта все още ще грее в нашите сърца. Само тази надежда ми остана. Едничка тя огрява помръкналата ми душа. Сега заспивам с нея, а на сутринта се будя с нови сили, тръпнейки в очакване да дойде този ден, когато пак ще си до мен.