Мълчах… Мълчах… Мълчах…
Забил поглед между обувките, навел глава, не смеещ да погледна нито към подиума със съда и подсъдимия, нито встрани към охранителите, нито назад, където семействата ни бяха се струпали в грамадната кошара за публика.
Само ръката ми стърчеше нагоре. Не сама, разбира се. В колектива не може да има единици. Край нея се бяха вирнали гора от ръце. Всички подкрепящи решението на съда – виновникът и семейството му да напуснат кораба-планета Спасение. Тоест – да бъдат изхвърлени през някой люк в безвъдушното пространство…
Други присъди за разномислие и несъгласие с мнозинството нямаше. Не можеше и да има – от малки знаехме, че искаме ли да оцелеем, трябва да сме единни. Изкуствената планета Спасение беше наш дом, наша опора, наша сигурност. Затворени зад стоманениете й стени, ние някак си оцелявахме.
Наистина – трудно…
Проблеми с храната, проблеми с водата, даже често проблеми с въздуха за дишане. Естествено, имаше регенериращи устройства, но и населението се увеличаваш ...