Тази нощ звездите светеха по-усърдно от обикновено. Сякаш искаха с малките си силици да бъдат достойни помощници на голямото Слънце, което през деня попиваше лъчите си в сумрачното сърце на младия мъж. Той често идваше на тази поляна, където поглъщаше последните за деня капки залезен сок и сменяше кървавата превръзка на надеждата си, пък дано да издържи до утре.
Тази вечер всичко се повтори. След като Слънцето любезно и съчувствено се извини и раздели с младежа, той въздъхна, проследи слънчевото ехо по хоризонта от единия край до другия, приклекна, седна и се облегна на един бор. Борът не се възпротиви, дори не помръдна. Беше голям и силен. Лесно можеше да подпре един окаян човечец. Момчето усети приятен дъх на борова смола.
Лепкавите сълзи на дървото се бяха впили в памучната тъкан на фланелката на младежа. Той се ядоса, забрави приятния аромат и ритна бора. Борът не помръдна беше голям и силен и можеше да го понесе. Момчето му завидя. Замисли се за смолата. Тя беше приятна и дъхава. ...