Отварям очи. Наоколо е пълен мрак. Обикалям, но няма нищо. Стоя в нищото. И е студено. А аз съм без дрехи. Дори не мисля, че е пустош, защото това предполага да е имало нещо преди. А тук изглежда никога не е имало нещо. Пълна тишина. Пълен мрак. Отсъствие на всякаква форма на живот и съществувание.
Изведнъж се стреснах и усетих, че сънувам. Успокоих се, че това е поредният кошмар. И отворих очи. нищо. Нищо. НИЩО. Пак това проклето нищо. Отново бродих наоколо. Нищо. Сляпа ли съм? Отвлечена ли съм? ... Мъртва ли съм? Не знам името си. Къде съм? Какво съм? ... Стомахът ми се свива. Ужасът ме облива като студена вълна. Капки пот се стичат по челото ми и затаявам дъх. И само една дума кънти в главата ми. Нищо. Мисля, че бродих цял ден и отново не открих нищо. Надявах се, че щом аз съм нещо в нищото, трябва да има и други неща в него. Но не открих. И до тогава аз съм нищо в нищото...
Отново се стреснах и се събудих. Отворих очи. Същото нищо. Тук няма време, няма звук, няма образ, няма предмет да докосна.
Отново се стреснах и се събудих. Отворих очи. Нищо.
Отново се стреснах и се събудих. Отворих очи. Нищо.
Отново се стреснах и се събудих. Отворих очи. Нищо.
Събуждам се отново и отново и виждам все едно и също
нищо нищо нищо нищо нищо нищо
© Диляна Георгиева All rights reserved.